Затворих очи и се замислих за Лена и Ама, за Линк. За Мариан и баща си. За майка си. За всички хора, които обичах.
Хората, които щях да загубя.
Хората, които не можех да рискувам да загубя.
Нямаше много за мислене. Не колкото предполагах, че ще има. Предполагам, че някои решения са взети, още преди съзнателно да ги направиш. Пристъпих напред и се озовах отново сред светлината.
— Обещай ми.
— Сторено е. Това е обет. Обещание, както ти го наричаш.
Не ми беше достатъчно.
— Кажи го сама.
— Да. Обещавам. — После тя каза дума, която не бе на нито един език, който познавах, дори звуците й бяха неразбираеми. Но самата дума приличаше на гръм и светкавица и аз разбрах истината в нея.
— Тогава съм сигурен.
Секунда по-късно стоях отново в дневната на Лилиан Инглиш, а тя се бе отпуснала в безсъзнание в цветния си стол. Чувах гласа на баща си от другата страна на телефона в ръката й.
— Ало? Ало?
Мозъкът ми превключи на автопилот. Вдигнах телефона и прекъснах връзката с баща ми. После позвъних на 911 за съвсем смъртната Лилиан Инглиш. Трябваше обаче да оставя слушалката, без да кажа нито дума, защото Сиси Хъникът работеше в диспечерския център и щеше да разпознае гласа ми. Не можех да рискувам да бъда хванат в дома на припадналата си учителка по английски за втори път. Но това беше без значение. Вече имаха адреса. Щяха да изпратят линейка, за да проверят, както преди.
А смъртната мисис Инглиш отново нямаше да си спомня, че съм бил там.
Подкарах колата право към „Рейвънуд“, без да спирам, без да мисля, без да включвам радиото или да свалям прозореца. В един миг шофирах през града, а в следващия тропах по входната врата на Лена. Не можех да дишам. Бях като пленен в погрешна атмосфера, в някакъв ужасяващ кошмар.
Помня как удрях с юмрук по чародейската луна безброй пъти, но тя не реагира на докосването ми. Може би вече нямаше начин да скрия колко различен бях. Колко незавършен.
Помня, че виках и плаках, и мислено крещях името й с Келтската нишка, докато Лена най-накрая отвори вратата, облечена с пурпурната си китайска пижама. Беше с нея в нощта, когато ми бе споделила тайната си — че е чародейка. Седнала на стъпалата на верандата ми по средата на нощта.
Сега, седнал на нейните стъпала, аз й казах моята.
Случилото се след това бе прекалено болезнено, за да го запомня.
Лежахме в старото желязно легло на Лена, преплели тела така, сякаш никога вече нямаше да бъдат разделени. Не можехме да се докосваме, но не можехме и да не се докосваме. Не можехме да спрем да се взираме един в друг, но всеки път щом очите ни се срещаха, болеше още повече. Бяхме изтощени, но нямаше начин да заспим.
Нямахме достатъчно време да си прошепнем всички неща, които трябваше да си кажем. Но самите думи нямаха никакво значение. Мислехме едно-единствено нещо.
Обичам те.
Брояхме часовете, минутите, секундите.
Вече не разполагахме дори с тях.
21.XII
Последната игра
Беше последният ден. Нямаше какво повече да се решава. Утре бе слънцестоенето и бях направил избора си. Лежах в леглото и се взирах в синия таван, боядисан в цвета на небето, за да пречи на пчелите да си правят гнезда там. Още една сутрин.
Още едно боядисано синьо небе.
Прибрах се от дома на Лена и легнах да спя. Оставих прозореца си отворен, в случай че някой поискаше да ме види, да ме преследва или да ме нарани.
Никой не дойде.
Усещах мириса на кафе и чувах стъпките на баща си отдолу. Ама беше до печката. Вафли. Определено печеше вафли. Сигурно чакаше да се събудя.
Реших да не казвам на баща ми. След всичко, което бе преживял с майка ми, не мислех, че щеше да разбере. Не исках да мисля как щеше да му се отрази. Как може би отново щеше да полудее, както преди. Бях прекалено уплашен, за да мисля за тези неща. Сега, когато вече нямаше значение как се чувствах, изпитвах всички възможни чувства на света.
Понякога животът си прави странни шеги с нас.
С Линк се опитахме да обядваме в „Дейри Кийн“, но в крайна сметка се отказахме. Той не можеше да яде, аз също. Нали знаете как осъдените на смърт трябва да си избират последното ястие и това е много важен момент за тях? При мен не се получаваше така.
Не исках скариди със зърнена каша, нито кейк с кафява захар. Не можех да задържам никаква храна. А и никога не ти дават единственото нещо, което искаш.