Нищо не ни се дава даром, винаги трябва да се плати цената.
Ако зависеше от нея, тя щеше да направи същото, за да защити хората, които обичаше.
Бях убеден, че и Лив би постъпила така. По своя си начин точно това бе направила тя за Макон. Същото бе направил Джон за нея на водната кула. Може би сега се чувстваше гузна, че Избраника се оказах аз, а не Джон.
Надявах се, че знаеше истината — че не беше виновна за това, нито аз, нито той. Независимо колко пъти ми се бе искало да повярвам, че е така.
Това бе моят живот и беше настъпил моментът да свърши.
Аз бях Водача. Това бе моята най-важна и най-ужасна мисия.
Винаги е била изписана в картите, онези, които Ама толкова отчаяно се опитваше да промени.
Винаги съм бил аз.
Но те не ме оставиха да кажа нищо от това. Мариан ме прегърна, а Лив прегърна и двама ни. Някога майка ми ме прегръщаше така, сякаш ако зависеше от нея, никога нямаше да ме пусне. После Мариан ми прошепна нещо тихо. Беше от Чърчил. И се надявах да го запомня, където и да отивах.
„Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.“
21.XII
Изоставените
Лена не беше в стаята си в „Рейвънуд“. Седнах на леглото й да я изчакам и вперих поглед в тавана. Замислих се за нещо и взех възглавницата й, после зарових лице в нея. Спомних си как миришеха възглавниците на мама, след като си бе отишла. Беше като магия за мен, сякаш част от нея все още съществуваше в моя свят. Исках Лена да има поне това.
Спомних си как счупихме леглото й, онзи път, когато покривът падна върху нас, и другия, когато се бяхме разделили и мазилката се сипеше отвсякъде. Погледнах стените, сетих се за думите, които се изписаха сами върху тях, когато Лена за пръв път ми каза как се чувства.
Не само ти си влюбен.
Стените в стаята вече не бяха стъклени. Изглеждаше така, както в първия ден, когато се срещнахме. Може би по този начин Лена се опитваше да задържи нещата. Като ги върне както са били в началото, когато пред нас имаше море от възможности. Не можех да мисля повече за това…
Навсякъде имаше изписани думи, предполагам, защото така се чувстваше тя.
„КОЙ ЩЕ СЪДИ СЪДИЯТА?“
Не ставаше по този начин. Не можеш просто да върнеш часовника обратно. Нямаше да се получи за никого. Дори за нас.
„НЕ С ТРЯСЪК, А С ШЕПОТ.“
Стореното бе сторено.
Мисля, че тя също го знаеше, защото бе оставила съобщение за мен, изписано по стените на стаята си с черен маркер. Като в доброто старо време.
ДЯВОЛСКА МАТЕМАТИКА
какво е СПРАВЕДЛИВО в свят
който разкъсахме на две
сякаш може да има
половина за мен
и половина за теб
какво е ЧЕСТНО когато
няма нищо
което да поделим
какво е ТВОЕ когато
болката ти е моя
това тъжно уравнение е мое
този тъжен път е мой
това е решението казват те
не плачи
върни се на чина
опитай
да забравиш събирането
умножавай
и решавай
затова тези
които са изоставени
мразят
делението
Отпуснах глава на стената до думите.
Лена.
Тя не ми отговори.
Лена, ти не си изоставена. Ти си оцеляла.
Думите й започнаха бавно да изплуват в съзнанието ми, накъсано…
Няма да оцелея, няма да преживея това. Не можеш да го искаш от мен.
Знаех, че плачеше. Представих си я как лежи на зелената трева в „Грийнбриър“. Това бе следващото място, на което щях да я потърся.
Не бива да си сама. Изчакай ме. Идвам.
Толкова много неща исках да й кажа, че не знаех откъде да започна и просто спрях. Изтрих очи с ръкава на блузата си и отворих раницата си. Извадих резервния маркер, който Лена държеше в нея, така, както хората си държат резервната гума в багажника на колата си.
За пръв път свалих капачката му и стъпих върху момичешкия стол пред нейната стара бяла тоалетна масичка. Той простена под тежестта ми, но ме издържа. А и не ми беше нужно много време. Очите ми пареха от сълзите в тях и ми бе трудно да гледам.