Започнах да пиша по тавана, там, където мазилката бе напукана, над главите ни, където се бяха появявали толкова други думи, по-хубави думи, пълни с надежда.
Не бях голям поет, но пишех истината и това беше достатъчно.
„Винаги ще те обичам.“
Открих я да лежи сред овъглената трева в „Грийнбриър“, на същото място, където я бях намерил, когато потроши стъклата на прозорците в училище. Ръцете й бяха пъхнати под главата, както тогава. Взираше се в тънката ивица синьо небе над нас.
Легнах до нея.
Тя не се опитваше да прикрие сълзите си.
— Различно е, знаеш ли? Небето изглежда различно сега.
Говореше на глас, не използваше Келтската нишка. Внезапно говореното бе станало нещо специално. Както и всички други обикновени неща.
— Така ли?
Тя си пое тежко дъх.
— Когато те срещнах за първи път, това ми направи най-голямо впечатление. Погледнах към небето и си помислих: „Ще обикна това момче, защото дори и небето изглежда различно“.
Не можах да й кажа нищо, гърлото ми бе пресъхнало, не можех да дишам.
Но Лена не бе свършила.
— Помня точния момент, в който те видях. Бях в колата си. Ти играеше баскетбол навън с приятелите си. И топката излезе от игрището и ти изтича да я вземеш. И погледна към мен.
— И аз го помня. Не знаех, че си ме видяла.
Тя се усмихна.
— Да те видя ли? Аз почти се блъснах с катафалката.
Погледнах отново към небето.
— Вярваш ли в любовта отпреди първия поглед, Лена?
А ти вярваш ли в любовта след последния поглед, Итън?
След смъртта, това искаше да каже тя.
Не беше честно. Трябваше да се оплакваме за вечерния си час. Да се опитваме да намерим място освен „Дейри Кийн“, където да получим работа през лятото заедно. Да се тревожим дали ще постъпим в един и същи колеж. Не това.
Тя се претърколи по тревата и се отдалечи от мен, хлипаше и скубеше нещастните стръкчета трева, които попаднеха под ръцете й. Отметнах внимателно косата й встрани и й прошепнах:
— Да.
Какво?
Вярвам в любовта след смъртта.
Лена изхлипа.
Може би така ще го помня, Лена. Може би за мен животът след смъртта ще бъде да те запомня.
Тя се обърна и ме погледна.
— Искаш да кажеш, както майка ти помни теб?
Кимнах.
— Не знам в какво точно вярвам. Но заради теб и заради майка ми знам, че вярвам.
И аз вярвам. Но искам да си тук, с мен. Не ми пука дали ще бъде горещо като в ада и всяко листенце ще умре. Без теб нищо няма да има значение.
Знаех колко й е трудно, защото мислех само за едно — как не искам да я оставям. Но не можех да го кажа. Само щеше да влоши нещата.
Не говорим за мъртви листенца и тревички. Знаеш го. Светът ще се самоунищожи, заедно с всички хора, които обичаме.
Лена поклати глава.
— Не ме интересува. Не си представям свят, в който те няма.
— Може би ще успееш да си представиш света, който винаги съм искал да видя. — Пресегнах се към задния си джоб и извадих оттам нагънатата, измачкана карта, която висеше години наред на стената ми. — Може би ще го видиш заради мен. Отбелязал съм маршрутите със зелено. Не си длъжна да я използваш. Но ми се иска някой да го направи. Планирам го отдавна — всъщност през целия си живот. Това са местата от любимите ми книги.
— Помня — каза тя с тих глас. — Джак Керуак.
— А може да си направиш своя карта. — Усетих как тя затаи дъх. — Смешното е, че преди да те срещна исках само да се махна колкото е възможно по-скоро от този град. Малко иронично, не мислиш ли? Никой не може да отиде по-далече оттам, накъдето съм тръгнал, а сега бих дал всичко, за да остана тук.
Лена ме бутна с ръце по гърдите и се отдръпна назад. Картата падна на земята между нас.
— Не го казвай! Никъде не отиваш!
Наведох се и вдигнах картата, на която бяха отбелязани всички места, на които бях мечтал да отида, преди да разбера кое е мястото, където принадлежах.
— Просто ми я пази, става ли така?
Лена се взираше в нагънатия лист, сякаш бе най-опасното нещо на света. После вдигна ръце и свали гердана от шията си.