— Ако ти ми пазиш това.
— Лена, не.
Но той висеше във въздуха между нас и тя просто го пусна — сребристото копче, червената нишка, коледната звезда, всичките й спомени — в дланта ми. Протегнах ръка и повдигнах брадичката й, за да ме погледне.
— Знам, че е трудно, но можем да се престорим, че не се случва. Искам да ми обещаеш нещо.
— Какво? — Очите й бяха зачервени и подпухнали.
— Трябва да останеш тук и да обвържеш новия Ред със заклинания, или каквато там е ролята ти в това. Иначе всичко, което ще направя, ще бъде напразно.
— Не можеш да искаш това от мен. Вече го преживях веднъж, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв, и видя как се справих. Или по-точно, как не се справих — допълни тя с пресипнал глас. — Няма да успея без теб.
Обещай ми, че ще опиташ.
— Не! — разтърси глава Лена с разширени от ужас очи. — Не можеш да се откажеш. Трябва да има друг начин. Все още има време. — Вече изпадаше в истерия. — Моля те, Итън.
Сграбчих я и я притиснах, без да ме интересува дали от допира ни кожата ми щеше да пламне. Щеше да ми липсва всичко от нея.
— Шшш… Всичко е наред, Лена.
Не, не беше.
Заклех се пред себе си, че ще намеря начин да се върна при нея, както майка ми бе открила път към мен. Това бе обещанието, което направих, дори и да не успеех го спазя.
Затворих очи и зарових лице в косата й. Исках да запомня това. Как сърцето й туптеше до моето, когато я прегръщах. Уханието на лимони и розмарин, което ме бе довело до нея, още преди да я познавах. Когато настъпеше моментът, исках това да е последното нещо, което щях да помня. Последната ми мисъл.
Лимони и розмарин. Черна коса и очи в зелено и златно.
Тя не каза нищо повече и аз спрях да я подтиквам да проговори, защото така или иначе не чувахме нищо, освен как сърцата ни се разбиват на парченца и над нас надвисва последната дума, онази, която отказвахме да кажем.
Онази, която щеше да дойде, независимо дали щяхме да я произнесем или не.
Сбогом.
21.XII
Счупени бутилки
Когато се прибрах у дома, Ама седеше до кухненската маса. Картите, кръстословиците, „Ред Хотс“ и Сестрите не се виждаха никъде. На масата имаше само една стара, пукната бутилка от кока-кола. Беше от бутилковото дърво, онова, в което Ама така и не успя да улови духа, който искаше. Моят.
Репетирах наум този разговор от мига, в който осъзнах, че аз трябваше да се подложа на изпитанието, не Джон. Мислех си за стотиците различни начини, по които можеш да кажеш на някой, който те обичаше като родна майка, че ще умреш. Какво казваш в такъв случай?
Все още не бях измислил, а сега, когато стоях в кухнята на Ама и се взирах в нея, ми се струваше невъзможно. Но някак си имах чувството, че тя вече го знаеше.
Седнах на стола срещу нея.
— Ама, трябва да говоря с теб.
Тя кимна, като разсеяно въртеше бутилката между ръцете си.
— Признавам, че този път направих всичко погрешно. Мислех, че ти си пробил дяволската дупка във вселената, а се оказа, че съм аз.
— Вината не е твоя.
— Когато ураганът удари, вината не е на метеоролога — не повече, отколкото на бог, независимо какво казва майката на Уесли. И в двата случая това няма никакво значение за хората, останали без покрив над главите си, нали така? — Погледна ме примирено. — Но мисля, че и двамата знаем, че аз съм причината за всичко. А тази дупка се оказа прекалено голяма за мен, за да я запуша.
Поставих едрите си длани върху нейните — ръцете й изглеждаха толкова мънички в сравнение с моите.
— Това трябва да ти кажа. Мога да го оправя.
Ама трепна, тревожните бръчки в челото й се врязаха още по-надълбоко.
— За какво говориш, Итън Уейт?
— Мога да го спра. Жегата и сушата, земетресенията и загубата на силата на чародейците — всичко. Но ти вече го знаеш, нали? Затова отиде при бокора.
Лицето й стана мъртвешки бледо.
— Не смей да говориш за тоз дявол в тази къща! Ти не знаеш…
— Знам, че го посети, Ама — проследих те.
Вече нямаше време за игрички. Не можех да си тръгна, без да се сбогувам с нея. Дори ако тя не желаеше да чуе тези думи от мен.
— Предполагам, че това си видяла в картите, нали? Знам, че се опита да промениш нещата, но Колелото на съдбата се стоварва върху всички ни.