Стаята бе толкова тиха, сякаш някой бе изсмукал въздуха от нея.
— Така каза ти, нали?
Никой от нас не помръдваше, нито дишаше. За миг Ама изглеждаше толкова стресната, че бях убеден, че ще хукне и ще посипе цялата къща в сол.
Но не, лицето й се сгърчи и тя се спусна към мен, после стисна ръцете ми така, като че ли искаше да ме разтърси.
— Не и ти! Ти си моето момче. Колелото няма никаква работа с теб. Грешката е моя, но аз ще оправя всичко.
Поставих ръце на слабичките й раменца и се загледах как сълзите се стичат по лицето й.
— Не можеш, Ама. Само аз мога. Трябва да съм аз. Тръгвам преди съмване…
— Не говори! Нито дума повече! — извика тя и заби пръсти в ръцете ми, сякаш се опитваше да не потъне в някаква морска бездна.
— Ама, чуй ме…
— Не! Ти ме чуй! — започна да ме умолява тя с налудничаво изражение. — Измислила съм всичко. Сключих сделка. Просто трябва да почакаш. — Вече говореше на себе си като луда жена. — Всичко съм измислила. Ще видиш.
Ама грешеше. Не знам дали знаеше, но аз бях наясно.
— Това трябва да го направя аз. Ако не го направя, ти и татко, целият този град — всички ще загинат.
— Не ме е грижа за този град! — изсъска тя. — Да изгори до основи! Нищо няма да се случи на момчето ми! Чуваш ли ме? — Започна да върти глава от една страна на друга, оглеждайки се из стаята, сякаш търсеше някого, който се криеше в сенките. Когато погледна пак мен, коленете й се подкосиха и тялото й заплашително се приведе на една страна. Щеше да припадне. Сграбчих я за ръцете и я повдигнах нагоре. Очите й не се откъсваха от моите. — Вече загубих майка ти. Не мога да загубя и теб.
Положих я внимателно на един от столовете и се отпуснах на пода до нея, наблюдавайки я как бавно идва на себе си.
— Дишай дълбоко. — Спомних си как Телма казваше това на леля Мърси, когато получаваше някой от своите припадъци. Но отдавна бяхме преминали етапа на дишането.
Ама се опита да ме отблъсне.
— Добре съм. Стига да ми обещаеш, че няма да правиш нищо глупаво. Ще оправя кашата. Само чакам подходящата нишка, за да закърпя таз дупка.
Нишка от макарата с черна магия на бокора, обзалагах се аз. Не исках последното нещо, което ще кажа на Ама да бъде лъжа. Но в момента с нея не можеше да се говори разумно. Нямаше начин да я убедя, че постъпвам правилно. Тя беше сигурна, че имаше някаква пробойна и ще успеем да се възползваме от нея, също като Лена.
— Добре, Ама. Нека те заведем до стаята ти.
Тя се подпря на ръката ми, докато се изправяше.
— Трябва да ми обещаеш, Итън Уейт.
Погледнах я право в очите.
— Няма да правя нещо глупаво. Обещавам. — Беше само наполовина лъжа. Защото да спасяваш хората, които обичаш, не е глупаво. Дори не е въпрос на избор.
Но все още исках последните думи, които Ама ще чуе от мен, да са чиста истина, както това, че утре слънцето ще изгрее. Затова след като й помогнах да седне в любимия й стол, я прегърнах силно и й прошепнах:
— Обичам те, Ама.
Нямаше нищо по-вярно от това, което да й кажа.
Входната врата се тресна точно когато затварях вратата на спалнята на Ама.
— Привет на всички! У дома съм си — прозвуча гласът на баща ми от коридора. Канех се да отговоря, когато чух познатия звук от отварянето на друга врата. — Ще си бъда в кабинета. Имам много неща за четене.
Беше иронично. Баща ми прекарваше цялото си време в търсене на информация за Осемнайсетата луна, а аз знаех повече за нея, отколкото ми се искаше.
Когато се върнах в кухнята, видях старата бутилка на масата, там, където Ама я бе оставила. Беше прекалено късно, за да се улавя нещо в нея, но я взех в ръце. Дали щеше да има бутилкови дървета на мястото, където отивах? По пътя към стаята си минах край кабинета, в който баща ми се бе затворил, за да работи. Все още седеше пред старото бюро на майка ми, лампата бе светната, документите му бяха разпилени навсякъде, знаех, че има и кофеиново кафе, което вкарваше контрабандно, за да не го усети Ама. Отворих уста, за да кажа нещо. Не знаех какво — но точно в този миг той се ровеше в чекмеджето, извади оттам тапи за уши и си ги сложи.
Сбогом, татко.
Облегнах чело на вратата. Оставих нещата да бъдат такива, каквито бяха. Щеше да разбере всичко сам, съвсем скоро.
Лена заспа, плачейки, едва след полунощ. Лежах в леглото си и си четях „За мишките и хората“ за последен път. През последните месеци спомените ми толкова бяха избледнели за най-различни неща, че не помнех голяма част от историята. Но един момент помнех. Края. Притесняваше ме всеки път, когато го четях — начинът, по който Джордж застрелва Лени, докато му разказва за фермата, която ще си имат някой ден. Фермата, която Лени никога нямаше да види.