— Знам — излъга тя. Не каза нищо повече, но бе наясно какво чувствах.
Придърпа небето с ръцете си, силно, колкото можеше, сякаш искаше да го отдалечи от слънцето.
Чух силен, остър, раздиращ звук.
Не знаех откъде идваше, нито колко дълго щеше да продължи, но синьото небе се разтвори и макар да не се виждаше нито един облак, дъждът заля лицата ни.
Усетих мократа трева и капките в очите си. Бяха като истински. Потните ми дрехи подгизнаха вместо да изсъхнат. Придърпах я към себе си и хванах лицето й в ръцете си. После я целунах. Целувах я дълго, когато накрая не само аз, но и тя остана без дъх, а земята под нас изсъхна и небето отново бе безмилостно парещо и синьо.
За вечеря Ама бе приготвила своя прочут пилешки пай, който бе печелил множество награди. Порцията ми бе достойна за гигант и изпълваше чинията до самия ръб. Пробих изпечената коричка с лъжицата си и оставих парата да излезе. Усещах миризмата на хубаво шери, тайната съставка на Ама. Всеки пай в нашия окръг има тайна съставка — сметана, соев сос, лют червен пипер, дори сирене пармезан. „Тайна“ и „пай“ бяха почти синоними по тези места. Дамите в района бяха готови на всичко, за да открият какво се крие под кората на прочутия пай на най-добрите готвачки, сред които бе и Ама.
— Ааах… Тази миризма ме кара да се чувствам като осемгодишен.
Баща ми се усмихна на Ама, но тя пренебрегна и коментара му, и подозрително доброто му настроение. Семестърът в университета бе започнал, той се бе върнал на работа и сега, както седеше с колосаната си риза, изглеждаше съвсем нормален. Можех да забравя годината, която прекара, спейки по цял ден, свит на кълбо нощем в кабинета си, където се преструваше, че пише книгата си. Беше стигнал до състояние, в което почти не говореше и не ядеше. След това обаче бавно започна да се завръща към реалността. А може би само така ми се струваше, защото миризмата на пая беше започнала да действа и на мен. Зарових по-надълбоко с вилицата си.
— Добре ли мина първият учебен ден, Итън? — попита баща ми с пълна уста.
Огледах замислено парчето пай, забучено на вилицата ми.
— Сравнително добре.
Всичко под кората бе накълцано на толкова дребни късчета, че не можеха да се различат парченцата месо от зеленчуците. По дяволите. Когато Ама извадеше сатъра си и се отдадеше на яростно кълцане, това винаги бе лош знак. Този пай бе доказателство за един доста гневен следобед, който нямах никакво желание да си представям как точно е изглеждал. Беше ми жал за дъската й за рязане. Погледнах към празната й чиния и разбрах, че тази вечер тя нямаше да седне на масата с нас, за да си побъбрим. Нито щеше да ни обясни защо няма да го направи.
Преглътнах тежко.
— А как беше твоят ден, Ама?
Тя стоеше до кухненския плот и пресилваше салатата толкова гневно, че си помислих, че ще счупи стъклената купа.
— Сравнително добре.
Баща ми спокойно надигна чашата си с мляко.
— Моят ден пък беше невероятен. Събудих се със страхотна идея, не знам как ми хрумна! Сигурно подсъзнателно съм го искал и през нощта го осъзнах. В свободните си часове написах няколко страници. Започнах нова книга!
— Така ли? Това е чудесно.
Вдигнах купата със салатата и се загледах в прекалено мазните домати.
— Ще бъде за Гражданската война. Може би ще използвам някои от старите проучвания на майка ти. Трябва да поговоря с Мариан за това.
— Как ще се казва?
— Това е частта, която се появи изненадващо в главата ми. Събудих се и думите бяха там. „Осемнайсетата луна“. Какво мислиш?
Изпуснах купата, тя се удари в масата и се разби на парченца на пода. По кецовете и по дъските на пода се посипаха накъсани листи от салатата и стъкла.
— Итън Уейт! — извика Ама, озова се до мен, преди да кажа и дума, и започна да събира мазната, опасна каша. Както винаги. Наведох се, за да й помогна, а тя ми изсъска: — Нито дума!
И да исках, не можех да говоря. Сякаш бе натикала целия пай в устата ми.
Какво мислиш, че означава това, Лена?
Лежах парализиран в леглото си, със заровено във възглавницата лице. Ама се бе затворила в стаята си, което означаваше, че и тя не знае какво точно ставаше с баща ми.
Не знам.
Както обикновено, мисълта на Лена достигаше при мен толкова ясно, сякаш тя лежеше на леглото до мен. И, както обикновено, ми се искаше наистина да бе тук.