Тръгнах към ръждивата метална стълба.
— Искаш ли да дойда с теб? — провикна се Джон зад мен.
Поклатих глава. Трябваше да го направя сам. Сам, колкото е възможно да бъдеш, когато половината от душата ти те следва, където и да отидеш.
— Итън… — обади се Макон. Не можех да се обърна, вече бях хванал перилото на стълбата. — Довиждане, мистър Уейт.
Това беше, няколко нищо незначещи думи. Само това ни бе останало да си кажем.
— Ще се погрижите за нея. — Това не бе въпрос.
— Ще се погрижа, синко.
Стиснах с две ръце перилата на стълбата пред себе си.
— Не! Момчето ми!
Чух писъка на Ама и звука на краката й, които ритаха и бръскаха в земята, докато Макон я държеше и възпираше да ме последва.
Започнах да се катеря.
— Итън Лоусън Уейт…
С всеки раздиращ въздуха писък се изкачвах по-високо. В главата ми се въртеше постоянно една мисъл.
Правилното нещо и лесното нещо никога не са едно и също.
22.XII
Краят
Стоях на върха на бялата водна кула, втренчен в Луната. Нямах сянка, нямаше и никакви звезди — или поне не можех да ги видя. Съмървил се простираше пред мен, разпръснати малки светлинки, чак до чернотата на пресъхналото езеро, което някога беше щастливо място за мен и за Лена. Поне едно от нашите щастливи и любими места. Но сега бях сам. И не се чувствах щастлив. Не чувствах нищо, освен страх — и сякаш всеки миг щях да повърна.
Все още чувах писъците на Ама.
Отпуснах се на колене за секунда, подпирайки се с ръце на боядисания метал. Погледнах надолу и видях сърце, изрисувано с черен маркер. Усмихнах се при спомена как Лена го бе нарисувала тук и се изправих.
Време е. Вече няма връщане назад.
Погледнах към малките светлинки, сякаш очаквах да ми дадат куража да извърша немислимото. Стомахът ми се преобърна, изпитвах гадене и тежест, нещо беше напълно сбъркано.
Но знаех, че така е правилно.
Затворих очи и усетих удара в кръста си, който изкара въздуха от дробовете ми, ръцете, които ме влачеха по металната стълба. Успях да го зърна за миг — него, мен — когато челюстта ми се удари в перилото на стълбата, и се препънах.
Той се опитваше да ме спре. Това бе правил през цялото това време в сънищата ми.
Помъчих се да го отблъсна. Наведох се и видях как едни черни кецове ритат във въздуха. После видях как удрят. Бяха толкова стари и оръфани, че можеха да бъдат моите. Така го помнех от съня си. Така се предполагаше да стане.
Какво правиш?
Този път той питаше мен.
Метнах го на пода и противникът ми се приземи по гръб. Хванах го за яката на ризата му, а той хвана мен. Гледахме се в очите и там другата половина на душата ми видя истината.
И двамата щяхме да умрем. Щяхме да бъдем заедно, когато това щеше да се случи.
Извадих старата бутилка от кока-кола, която Ама бе оставила по-рано на кухненската маса. Ако цяло бутилково дърво можеше да улови купища души, може би една бутилка щеше да успее да задържи моята.
Аз чакам.
Видях как лицето му се променя.
Очите му се разширяват.
Той се хвърли към мен.
Нямаше да го пусна.
Взирахме се в очите си и се стискахме за гърлата.
Докато се претъркулвахме
през ръба на водната кула
и падахме
по целия път
надолу,
мислех
само
за
едно.
Л
Е
Н
А
Деветнайсет луни…
Благодарности
Три луни и повече от 1600 страници от деня, в който седнахме, за да докажем на няколко самодоволни тийнейджъри, че можем да напишем книга, нашето постоянно нарастващо чародейско семейство няма да се побере на една или две страници, ако опитаме да изброим всички ви поименно.
Благодарни сме на всички наши невероятно талантливи издатели в трийсет и осемте държави, които приветстваха с добре дошли Чародейските хроники в своя свят. Благодарни сме на нашите приятели — колеги писатели и читатели, на приятелите си агенти и редактори, на нашите онлайн и маркетинг приятели, на приятелите ни учители и библиотекари, на приятелите ни книжари. Дължим силна прегръдка на нашите приятели преводачи по целия свят, особено на д-р Сара Линдхайм, нашият класик и Пазител. Но повече от всичко сме благодарни на младите хора (и на младите по сърце), които четат книгите ни, и особено на нашите читатели — момичета и момчета чародейци от фен форума ни, които са безпощадни критици и редактори и които, надяваме се, някой ден ще разплакват други писатели по-брутално, отколкото разплакваха нас.