Как му е хрумнало това? Да не би да сме казали нещо за песните пред него? Да не сме объркали някъде?
Да не сме объркали още нещо. Това обаче не го казах и се опитах да не го и помисля. Отговорът дойде бързо.
Не, Итън. Никога не сме казвали нищо.
Значи, щом той говори за Осемнайсетата луна…
… истината ни връхлетя едновременно.
Причината е, че някой иска той да го прави.
Така вече нещата ставаха по-логични. Тъмните чародейци вече бяха убили майка ми. Баща ми, който едва се бе възстановил, бе лесна мишена. Един път вече бе станал тяхна жертва, в нощта на Шестнайсетата луна на Лена. Нямаше друго обяснение.
Майка ми си бе отишла, но бе намерила начин да ме напътства, като изпращаше предвещаващите песни — „Шестнайсетата луна“ и „Седемнайсетата луна“, които се появяваха в главата ми упорито, докато не започнех да се вслушвам истински в тях. Но това послание не идваше от майка ми.
Лена? Дали е някакво предупреждение? От Ейбрахам?
Може би. Или от моята прекрасна майка.
Сарафина. Лена почти никога не произнасяше името й. Не я винях.
Трябва да е един от тях, нали?
Лена не отговори. Лежах в леглото си, мълчаливо, и се надявах, че е един от двамата. Един от демоните, които познавахме от познатия ни чародейски свят. Защото бе прекалено плашещо да мислим за демоните, които не познавахме — и още по-страшно, за световете, които може би се криеха някъде там, в неизвестното.
Тук ли си още, Итън?
Тук съм.
Ще ми прочетеш ли нещо?
Усмихнах се на себе си и се пресегнах под леглото. Извадих първата книга, която ми попадна. Робърт Фрост, един от любимите поети на Лена. Отворих на случайна страница.
Продължих да чета, докато не почувствах успокояващата тежест на съзнанието на Лена до моето, толкова реално, сякаш главата й се отпускаше на рамото ми. Исках да я задържа тук, колкото бе възможно по-дълго. С нея бях по-малко самотен.
Струваше ми се, че всеки ред бе написан специално за Лена.
Когато тя се оттегли, продължих да лежа, заслушан в цвърченето на щурците, докато в един момент не осъзнах, че това не бяха щурци. Бяха скакалците. Напастта божия, както ги наричаше мисис Линкълн. Колкото повече слушах, толкова повече шумът звучеше като милиони насекоми, унищожаващи моя град и всичко наоколо. После скакалците замлъкнаха и се превърнаха в нещо друго — ниските тонове на песен, която бих познал винаги и навсякъде.
Чувах тази песен още преди да срещна Лена. „Шестнайсет луни“ ме бяха довели до нея, песента, която само аз можех да чувам. Не можех да й избягам, така, както Лена не можеше да избегне съдбата си, както и аз не можех да се скрия от моята. Песента бе предупреждение от майка ми — човекът, на когото вярвах най-много в този и във всички възможни светове.
Опитах се да открия някакъв смисъл в думите, както винаги правех. „Светът без граници и време“ беше този, който бе надвил смъртния свят. Но какво щеше да дойде от този друг свят — Осемнайсетата луна или „Непризованият“? И кой щеше да бъде това? Единственият човек, който бе призовал нещо, бе Лена. Тя бе направила своя избор, което означаваше, че тепърва някой друг щеше да се лута и да прави други избори.
Но най-много ме тревожеше последният ред. „Денят на гибелта и разрухата“. Това определение напоследък отговаряше на почти всеки ден. Как беше възможно нещата да се влошат повече от сега?
Искаше ми се да разполагах с нещо повече от една песен. Искаше ми се майка ми да бе тук и да ми обясни какво означаваше всичко това. Но най-вече исках да разбера как да поправя света, който бяхме разрушили ние самите.
12.IX
Стъклени къщи и камъни
Цял сом се взираше в мен със стъклени очи, опашката му се мяташе за последно. От едната страна на рибата имаше огромна чиния, отрупана с резени мазен, несготвен бекон. От другата страна бе поставен поднос със сурови скариди, прозрачни и сивкави, точно до купата с каша. Чиния с рохки яйца, чиито жълтъци се разтичаха сред гъст бял сос, беше върхът на цялото ужасяващо пиршество. Беше странно, дори и за „Рейвънуд“. Седях в дневната на имението, точно срещу Лена. Половината от храната имаше вид, сякаш беше готова да стане и да избяга, или да се плъзне по пода. На масата нямаше нито едно нещо, което някой в Гатлин би ял за закуска. Особено аз.