Погледнах отново към празната си чиния, когато пред мен се появи висока кристална чаша с шоколадово мляко. В компанията на рохките яйца млякото не ми се струваше особено привлекателно.
Лена направи гримаса.
— Кухня? Сериозно? Отново?
От другата стая се разнесе възмутен трясък. Лена бе ядосала загадъчния готвач на „Рейвънуд“, когото още не бях виждал. Тя сви рамене и ме погледна.
— Казах ти. Всичко е излязло извън контрол. С всеки ден става все по-лошо.
— Хайде. Винаги можем да си вземем нещо за хапване от магазина — вметнах аз, макар че бях загубил апетита си в мига, в който видях суровия бекон.
И тогава чух познат глас, шумоленето на пантофите, преместването на стола.
— Кухнята полага всички усилия. Животът напоследък е доста труден. Миналата нощ Делфин тропаше по вратата ми и твърдеше, че британците идват.
Макон Рейвънуд с купища навити вестници под мишница, повдигащ чаша, която внезапно се изпълни с нещо, което вероятно бе чай, но по-скоро приличаше на зелена кал. Бу се довлече след него и се отпусна в краката на господаря си.
Лена въздъхна.
— Риан плаче. Няма да го признае, но се бои, че никога няма да развие пълните си сили. Чичо Барли вече не може да се променя. Леля Дел казва, че не може да превърне дори гримаса в усмивка.
Макон повдигна чашата си и кимна към мен.
— Това може да изчака до след закуска. „Как оценявате сутрешното слънце?“, мистър Уейт?
— Моля?
Това ми звучеше като някаква уловка.
— Роби Уилямс. Какъв чудесен музикант и автор на текстове, не мислиш ли? Доста адекватен въпрос. — Погледна към чашата си, преди да отпие глътка, и я остави на масата. — Предполагам, че това е моят начин да кажа „добро утро“.
— Добро утро, сър.
Опитвах се да не го зяпам. Носеше особен, черен копринен халат. Не бях виждал такъв — с кърпичка, подаваща се от горното джобче. Определено не приличаше на раздърпания халат за баня на баща ми.
Макон ме хвана, че го зяпам.
— Мисля, че терминът, който търсиш, е „къс халат за пушене“. Така е известен, защото е създаден специално за джентълмени, които са обичали да пушат — пепелта не полепва по сатенените ревери. Сега, когато имам цели дни, изпълнени със слънце пред себе си, открих, че има много други неща, за които да се живее, и не отделям толкова време на мъжката галантерия.
— Какво?
— Чичо откри удоволствието да се мотае по пижама цял ден — целуна го Лена по бузата. — Трябва да тръгваме или ще пропуснем кифлите със сусам. Бъди добър и ще донесем и на теб.
Той въздъхна.
— Гладът е толкова изумително неудобство.
Лена вдигна раницата си.
— Ще приема това за „да“.
Макон не й обърна внимание и приглади първия от вестниците си.
— Земетресение в Парагвай. — Отвори другия, който май беше на френски. — Сена пресъхва. — И следващия. — Полярната шапка се топи десет пъти по-бързо от предвиденото. А цялото югоизточно крайбрежие на Съединените щати е засегнато от странна и необяснима епидемия.
Лена затвори вестника му и под него се показа чиния с бял хляб.
— Яж. Светът ще продължи да бъде на ръба на катастрофата, когато приключиш със закуската си. Дори и да си облечен в халата си.
Лицето на Макон веднага омекна, зелените му очи, характерни за инкубусите, грейнаха по-ярко при докосването й. Лена му се усмихна с усмивката, която преди пазеше само за него. Усмивката, която показваше, че тя осъзнава всичко — всяка секунда от времето им заедно. Те знаеха какво имат помежду си. Макон буквално се бе върнал от мъртвите и Лена вече не приемаше и минута от това време за даденост. Завиждах им.
Бях имал същото с майка си, а сега го нямах. Запитах се дали се бях усмихвал по различен начин, когато бях гледал към нея. Дали тя е знаела, че и аз бях изпитвал същото. Как знаех, че тя четеше всяка книга, която четях и аз, за да можем да говорим за нея на старата ни дъбова маса на вечеря. И че прекарваше с часове в книжарницата „Синьото колело“ в Чарлстън, за да открие най-подходящата книга за мен.