Хайде, време е.
Стиснах и отпуснах юмруци, докато се взирах надолу към малките коли, малките къщи и малките хора, и чаках да се случи. Стомахът ми се сви от тревога. После познатата вълна се стовари върху мен, изкара въздуха от дробовете ми и ме повлече надолу по стълбата. Челюстта ми се удари в парапета. Препънах се, но се метнах напред, опитвайки се да го отблъсна.
Кой си ти?
Но колкото повече се извивах, толкова по-силно ме удряше той. Следващият удар се стовари в стомаха ми и аз се превих на две. И тогава ги видях. Черните му кецове. Толкова стари и изтъркани, че можеха да са мои.
Какво искаш?
Не изчаках обаче отговора. Пресегнах се към гърлото му, а той към моето. В този миг успях да зърна лицето му и видях истината.
Това бях аз.
Докато се взирахме в очите си и се стискахме за гърлата, се претърколихме над ръба на покрива на водната кула и паднахме. По целия път към земята мислех само за едно.
Най-накрая.
Главата ми удари пода с трясък, а тялото ми я последва секунда по-късно, чаршафите се бяха увили на топка около мен. Опитах се да отворя очи, но те все още бяха слепнали от съня. Изчаках паниката ми да изчезне.
Преди сънувах как се опитвам да спася Лена да не падне. Сега аз падах. Какво означаваше това? Защо се събуждах с чувството, че вече съм паднал?
— Итън Лоусън! Какво, в името на Спасителя, правиш на пода?
Ама има много характерен начин на крещене, който може да събуди и мъртъвци и да ги върне дори от ада, както обича да казва баща ми.
Отворих очи, но виждах само един самотен чорап, паяк, бродещ нанякъде безцелно и няколко оръфани книги. „Параграф 22“, „Играта на Ендър“, „Аутсайдерите“. Вълнуващата гледка под леглото ми.
— Нищо. Просто затварям прозореца.
Погледнах през прозореца си, но не го затворих. Винаги спя на отворено. Започнах да го оставям отворен, когато Макон умря — или поне, когато си мислихме, че е умрял — а сега този навик ме успокояваше. Повечето хора се чувстват в безопасност, когато прозорците им са затворени, но аз знам, че това не би ме защитило от създанията, от които се страхувах. Едно стъкло не би попречило на тъмните чародейци или на някой кървав инкубус да проникне в стаята ми.
Не мисля, че нещо би могло.
Но ако изобщо имаше начин, Макон щеше да го открие. Не го виждах често, откакто се завърнахме от Голямата бариера. Той прекарваше времето си в подземните тунели или работеше по някакво заклинание, за да защити имението „Рейвънуд“. След Седемнайсетата луна, когато Общият ред — деликатният баланс, който регулираше хармонията на нещата, бе нарушен, къщата на Лена се бе превърнала в истинска „Крепост на самотата“, като онази на Супермен. Ама бе създала своя собствена крепост тук, в „имението“ Ландинг, макар че Линк я наричаше „Крепост на суеверието“. Ама твърдеше, че това са „предпазни мерки“. Посипа всички первази на прозорците със сол и дори се качи на клатещата се стълба на баща ми, за да овеси на всеки клон на зловещото ни миртово дърво в двора стъклени бутилки с отвора надолу. В нашия район „бутилковите“ дървета са толкова често срещани, колкото кипарисите. Сега всеки път, когато се засечахме с майката на Линк, мисис Линкълн ме питаше: „Уловихте ли някакви зли духове в онези стари бутилки?“.
Иска ми се да можехме да уловим вашите зли духове. Това ми идваше наум. Мисис Линкълн, затворена в прашна бутилка от кока-кола. Не мисля обаче, че имаше „бутилково“ дърво, което да я понесе.
Точно сега просто исках малко свеж въздух. Жегата ме задушаваше и се приведох над рамката на старото ми дървено легло. Парещата топлина бе плътна и ме притискаше като одеяло, което не можеш да отхвърлиш. Безмилостното слънце на Южна Каролина обикновено се предаваше малко през септември, но не и тази година.
Потърках цицината на челото си и се запрепъвах към банята. Влязох под душа и пуснах студената вода. Оставих я да се изтече известно време, но тя продължаваше да бъде топла.
За пети път. Пет сутрини подред падах от леглото си, но се боях да кажа на Ама за кошмарите си. Кой знае какво щеше да закачи тогава на миртовото дърво? След всичко станало това лято Ама се грижеше за мен така, както женският ястреб пази гнездото с малките си. Всеки път щом излизах навън, почти я усещах до себе си — като сянка, като мой личен Гадател, призрак, от когото не можех да избягам.
Не можех да го понеса. Имах нужда да повярвам, че понякога кошмарите могат да бъдат просто кошмари.