— Направила си ми заклинание? Сякаш съм някаква обикновена смъртна? — Ридли направо се тресеше от възмущение. — Мислеше, че няма да разбера ли? Значи смяташ, че съм не само безпомощна, но и тъпа?
— Не беше моя идея. Баба ми каза да го направя, след като видя какво си облякла. — Лена изглеждаше много засрамена.
Лицето на Ридли беше поруменяло, също като кичурите в косата й.
— Това е свободен свят! Поне е такъв извън това затънтено място! Не можеш да използваш силите си, за да преобличаш хората, когато си поискаш. И особено не така! — Тя сви рамене с погнуса. — Не съм някоя от Барби куклите на Савана Сноу.
— Рид. Не е нужно да си като тях. Но не е необходимо и да се мъчиш да бъдеш чак толкова различна.
— Все тая е — сопна се Ридли.
— Не, не е.
— Погледни тези овце и ми кажи защо трябва да ми пука за тяхното мнение.
Ридли имаше право. Докато Линк подтичваше из игрището, очите на целия отбор на мажоретките следяха всяко негово движение толкова ритмично, сякаш бяха един човек. И всъщност това май бе точно така. След известно време спрях да гледам играта. Знаех, че Линк сигурно щеше да смае всички, вкарвайки безпогрешно всеки път.
Итън, той скача прекалено високо.
Така беше — почти метър. Лена се притесняваше, но аз знаех, че Линк бе мечтал за този момент през целия си живот.
Да.
И тича прекалено бързо.
А-ха.
Няма ли да направиш нещо?
Не.
Нищо нямаше да го спре. Вече се бе разнесла мълвата, че през лятото Линк е тренирал и е подобрил страхотно играта си и сякаш половината училище бе дошло да се увери с очите си. Не можех да реша дали това е доказателство колко скучен бе животът ни в Гатлин, или колко зле се справяше новият Линкубус със смъртния си камуфлаж.
Савана водеше мажоретките. Това беше и тяхна тренировка. Но никой не очакваше новите упражнения на Савана. От израженията на Емили, Еден и Шарлот бе ясно, че и те не ги очакваха. Емили дори не благоволи да стане от пейката.
От страничната линия Савана подскачаше почти толкова високо, колкото и Линк.
— Дайте ми „Л“!
— Това не е истина! — ахна Лена и за малко да си изплюе содата.
Виковете на Савана се чуваха из целия салон.
— Дайте ми „И“!
Поклатих глава.
— О, истина е. При Савана Сноу винаги всичко е много, много сериозно.
— Дайте ми „Н“!
— Никога няма да чуем края на това — каза Лена и погледна към Ридли.
Тя дъвчеше толкова интензивно дъвката си, сякаш бе от онези, никотиновите, с които се опитваш да откажеш цигарите. Колкото повече Савана подскачаше, толкова по-яростно дъвчеше Ридли.
— Дайте ми „К“!
— О, моля те, дай ми почивка.
Ридли изплю дъвката и я залепи под пейката. Преди да я спрем, успя да прескочи предните редове на скамейките и се запъти към игрището — със супервисоките си сандали, розовите кичури в косата, черна кожена пола и всичко останало.
— О, не… — Лена се надигна, но аз я дръпнах надолу.
— Не можеш да я спреш.
— Какво прави тя?
Лена извърна поглед, не можеше да гледа.
Ридли вече говореше със Савана, сложила ръце на колана с отровното насекомо на катарамата — приличаше на гладиатор, готов за битка. В началото се напъвах да чуя какво си говорят, но после те закрещяха, така че не се наложи.
— Какъв ти е проблемът? — викаше Савана.
Ридли се ухили.
— Никакъв… О, чакай. Ти.
Савана пусна помпоните си на пода.
— Ти си боклук. Ако искаш да завлечеш някой друг в своята миризлива дупка, давай. Но Линк е един от нас.
— Работата е там, Барби, че вече съм го завлякла и тъй като се опитвам да бъда мила, приеми това като предупреждение. Разкарай се, преди да пострадаш.
Савана скръсти ръце на гърдите си.
— Накарай ме.
Явно щяха да имат нужда от рефер.