Лена закри очите си.
— Сбиха ли се?
— Ъъъ… по-скоро маршируват, така мисля… — Дръпнах ръката на Лена. — Трябва да го видиш сама.
Ридли беше пъхнала единия си палец в колана си, с другата ръка размахваше някакъв помпон. Мажоретките стояха точно пред нея и се катереха една върху друга в стандартната си пирамида — начело със Савана.
Линк спря да тича. Всички спряха.
Лена, не знам дали това е подходящото време за отмъщение.
Лена най-накрая свали ръка от очите си.
Аз не правя нищо. Някой друг е.
Савана се усмихваше в основата на пирамидата. Емили се мръщеше, докато се катереше към върха. Другите момичета правеха движенията си съвсем механично. Ридли размахваше помпона над главата си.
Линк дриблираше на място с топката и чакаше — като всички нас, които познавахме Ридли — ужасното нещо, което още не се бе случило, но неминуемо щеше да последва.
Лена, мислиш ли, че Рид…
Невъзможно е. Вече не е чародейка. Няма никакви сили.
Ридли размаха небрежно помпона си.
— Дайте ми „Р“…
Емили се разклати на върха на пирамидата.
Ридли се провикна отново, този път по-силно.
— Дайте ми… „И“!
През мажоретките видимо премина някакъв трепет, сякаш се канеха да направят вълна.
— И така, да продължим с „Д“!
Ридли пусна помпона. Очите на Емили се разшириха. Линк задържа топката в едната си ръка.
— Как да продължим нататък, мажоретки? — провикна се Ридли.
Лена…
Тръгнах напред, за да спра това, каквото и да бе.
— Рид? — изкрещя Линк, но тя не погледна към него.
Лена прескачаше скамейките и вече бе на половината път до игрището.
Ридли, не!
Бях точно зад нея, но нямаше как да го спрем.
Пирамидата се строполи върху Савана.
След това всичко стана много бързо, сякаш Гатлин искаше да придвижи станалото от сензационна новина в графата на миналите истории. Линейката дойде и отведе Савана в болницата в Съмървил. Хората казваха, че Емили не е загинала като по чудо, след като е паднала от върха. Половината училище повтаряше като мантра израза „гръбначно увреждане“, но това бе само слух, защото изглежда Емили си беше напълно здрава. Беше се приземила върху Савана и това бе смекчило удара — сякаш Савана се бе жертвала за доброто на отбора. Така поне твърдяха хората.
Линк отиде в болницата да провери как е тя. Мисля, че се чувстваше виновен — все едно самият той й го бе причинил. Но когато се обади от болницата, каза, че диагнозата й била добра, а след като Савана изпрати майка си до вкъщи, за да й донесе гримовете, бе ясно, че няма истинска опасност за живота й. Всички останали също бяха добре. По думите на Линк за подобряване на състоянието им помогнал и той. Питали го според него коя от тях е най-добрата и най-старата приятелка на Савана и се успокоявали взаимно.
— Момичетата са добре. И аз им помогнах малко — редуваха се да седят в скута ми.
— Какво?
— Ами… бяха много притеснени и казваха, че се успокоявали, когато знаели, че имат на кого да се облегнат.
— Нима?
Имах чувството, че и Линк, и Савана бяха открили свой начин да се наслаждават на следобеда. Ридли бе изчезнала някъде, но когато разбереше какво прави Линк, нещата вероятно щяха да се влошат още повече. Може би беше добре, че се бе сприятелил с персонала на болницата.
След като Линк затвори телефона, с Лена се прибрахме в стаята й, а Ридли се мотаеше на долния етаж. Спалнята на Лена бе толкова далече като атмосфера от гимназията, че когато бях там, се чувствах на хиляди километри от всичко станало днес. Стаята й се бе променила, откакто се бяхме върнали от Голямата бариера. Лена каза, че е искала да види света и през зелените, и през златистите си очи. А „Рейвънуд“ се променяше така, че да отрази нейните чувства, както винаги бе правил за Макон и за нея.
Стаята й бе напълно прозрачна, като някаква странна къщичка на дърво, направена от стъкло. Отвън все още изглеждаше същата, с очуканите щори на прозорците и увиващия се бръшлян. Виждах следите от старата стая. Все още имаше прозорци там, където се намираха и преди, вратите също си бяха на мястото. Но таванът бе отворен, с плъзгащи се стъклени панели, които се местеха на една страна, за да влиза нощният въздух. Следобед вятърът разнасяше изпопадали листа около леглото й. Подът й бе като огледало и отразяваше променящото се небе. Когато слънцето жулеше прекалено силно над нас — както вече ставаше постоянно — светлината се отразяваше, прекършваше и разпадаше на толкова много различни повърхности, че бе невъзможно да се каже кое слънце е истинското. Всички горяха еднакво, с ослепяваща сила.