Лежах по гръб в леглото й, със затворени очи, и се наслаждавах на прохладния бриз. Знаех, че не е истински, просто още една версия на чародейския бриз на Лена, но не ми пукаше. Тялото ми се чувстваше така, сякаш дишаше за пръв път днес. Свалих влажната си тениска и я метнах на пода. Да, беше по-добре.
Отворих леко очи. Лена пишеше по най-близката до леглото стъклена стена и думите увисваха във въздуха като изречени фрази.
„Без светлина без мрак без теб без мен
Познай светлината познай мрака познай себе си познай мен“
Почувствах се по-добре, когато видях познатия почерк и стиховете, които Лена толкова обичаше да пише преди Шестнайсетата луна.
„Това е трудният път — пътят на раз (пада) дялата — денят, който ще разбие сърцето ми“
Превъртях се на една страна.
— Ей, какво означава „денят, който ще разбие сърцето ми“?
Не ми харесваше как звучи тора.
Тя ме погледна и се усмихна.
— Не се безпокой. Не е днешният ден.
Придърпах я към мен на леглото, притискайки нежно с ръка шията й. Пръстите ми се заплетоха в дългата й коса, после продължиха по ключицата. Обичах да усещам кожата й, независимо от парещата болка. Притиснах устните си в нейните и чух учестеното й дишане. Изгубвах се в нея, но ми беше все едно.
Лена прокара пръсти по гърба ми, по голата ми кожа.
— Обичам те — прошепнах аз в ухото й.
Тя хвана лицето ми с ръце и се облегна назад, за да ме погледне.
— Не мисля, че някога ще обичам някого или нещо така, както обичам теб.
— Знам, че аз не бих могъл.
Ръката на Лена лежеше на гърдите ми. Знаех, че усеща тежките му удари. Тя се изправи, взе тениската ми от пода и ми подаде.
— По-добре се облечи, иначе ще бъда наказана заради теб до края на живота си. Чичо Макон вече не спи по цял ден, както преди. Вероятно е в Тунелите с… — Млъкна рязко и така разбрах за кого говореше. — В кабинета си е и след малко ще поиска да се видим.
Надигнах се, все още с тениската в ръцете си.
— Както и да е, не знам защо пиша тези неща. Просто се появяват в главата ми.
— Както новият бестселър на баща ми, който се казва „Осемнайсета луна“?
Не можех да спра да мисля за това, а Ама ме избягваше. Може би Макон щеше да намери обяснение за ставащото.
— Като Савана и нейната нова мажоретка? — Лена се наведе към мен. — Пълен хаос.
— Дайте ми „Х“! Дайте ми „А“…
— Стига — прекъсна ме тя, целувайки ме по бузата. — Обличай се.
Намъкнах я през главата си, но по средата спрях.
— Сигурна ли си?
Лена се наведе, целуна ме закачливо по стомаха и нахлузи тениската ми докрай. Усетих пронизващата болка да изчезва така бързо, както бе дошла — но аз продължавах да копнея за нея.
Лена се измъкна от прегръдката ми.
— Трябва да кажем на чичо Макон какво се случи днес.
— Да му кажем какво? Че Ридли е започнала бой? И независимо че няма никакви сили, когато е край отбора на мажоретките, на тях им се случват лоши неща?
— Да, за всеки случай. Може да е замислила нещо. Може би трябва да му кажеш и за новата книга на баща ти.
Лена ми подаде ръка и аз я поех; усещах как енергията бавно се изцеждаше от мен.
— Искаш да кажеш, защото последната книга, която пишеше, имаше гигантски успех? Изобщо не знаем дали има такава книга — както беше и преди.
Не исках да мисля за баща си и за неговите въображаеми книги, както не исках да се тормозя с мисли за Ридли и Савана Сноу.
Бяхме изминали половината път по коридора, когато осъзнах, че сме спрели да говорим. Колкото повече приближавахме, толкова повече Лена забавяше крачките си. Не че не искаше да слиза в Тунелите. Просто не искаше аз да го правя.
Нежеланието й нямаше нищо общо със загадъчните и мрачни тунели под повърхността на Гатлин. И имаше всичко общо с любимата ученичка на Макон.
12.IX
Адам и Ева
Лена спря пред черна лакирана врата. Ръчно изписан плакат на бандата на Линк, „Холи Ролерс“, висеше закачен на стената до нея. Лена потропа по вратата на стаята на Ридли.