— Защо търсим Ридли? — попитах аз. Не горях от желание да я виждам след изцепките й днес.
— Не я търсим. Но в стаята й има кратък път до Тунелите. Тайният проход на чичо Макон, не помниш ли?
— Да. Защото сега неговата спалня е…
Погледнах към вратата, опитвайки се да си представя какво бе направила Ридли със стаята на Макон. Не бях идвал тук от деня, в който с Лена се бяхме разделили.
Тя сви рамене.
— Той вече не я искаше. И без друго повечето от времето спи в кабинета си в Тунелите.
— Страхотен избор за стая на Ридли. Защото тя не е от типа момичета, които биха се възползвали от прохода, за да се промъкват в Тунелите посред нощ — опитах се да иронизирам аз.
Лена застина с ръка на дръжката на вратата.
— Итън, тя вече няма никакви магически сили. Трябва да се страхува да слиза там повече дори от обикновен смъртен…
Преди да довърши изречението си, чух звук, който не можеше да се сбърка. Звукът на раздиращо се небе и на инкубус, който се промъква през пролуката между световете.
Пренасянето.
— Чу ли това?
Лена се намръщи.
— Кое?
— Звучеше все едно някой от вашите хора раздира небето и…
— Чичо Макон вече не пътува по този начин. А и „Рейвънуд“ е напълно защитен. Няма начин инкубус, колкото и да е силен, да проникне тук.
Въпреки думите си обаче изглеждаше притеснена.
— Сигурно е било нещо друго. Може би Кухнята отново експериментира — опитах се да я успокоя аз и допрях поставената й на дръжката ръка. — Отвори я.
Лена натисна надолу, но нищо не се случи. Пробва пак.
— Това е странно. Дръжката е заяла.
— Дай да опитам.
Облегнах се с цялата си тежест върху вратата. Тя не поддаде, което беше донякъде унизително, затова опитах пак, още по-силно.
— Не е заяла. Тя е… нали знаеш.
— Какво?
— Ами… каквато там латинска дума използвате за „заключена с магия“.
— Искаш да кажеш, че има заклинание? Това е невъзможно. Ридли не може да използва Obex, заклинанието за подчиняване на предмети, дори да го е открила в някоя книга. Прекалено опасно е.
— Шегуваш ли се? След това, което причини на мажоретките?
Лена погледна отново към вратата, зеленото й око искреше, а златното бе потъмняло. Черните й къдрици започнаха да се навиват нагоре по раменете й и преди да чуя как произнася заклинанието, вратата се отвори толкова рязко, че се уплаших да не се откачи от пантите. Което май бе чародейският начин да кажеш на някого нещо като „Майната ти!“.
Светнах лампите в стаята на Ридли.
Лена сбърчи нос и дръпна една розова близалка, която бе залепнала за дълъг рус косъм, увит около направо огромна четка за коса. Навсякъде се въргаляха купища дрехи и обувки, лак за нокти, гримове и бонбони — по всяка повърхност, по чаршафите, по старата розова черга.
— Внимавай да не разместим нещо. Ще се побърка, ако усети, че сме влизали. Напоследък се държи много странно и пази ревниво стаята си. — Лена побутна едно отворено шише лак, което бе паднало и покапало по шкафа. — Но няма никаква следа от заклинания. Нито тайни книги, нито някакви магически талисмани.
Навих розовата черга, за да разкрия скритата тайна чародейска врата в пода.
— Нищо подозрително… — Лена повдигна един полупразен плик от чипс „Доритос“. — Освен факта, че Ридли мрази чипс. Тя си пада по сладкото, не по соленото.
Погледнах надолу в мрака към стъпалата, които почти не вярвах, че са там.
— Гледам към невидимо стълбище и ти ми казваш, че чипсът е странното нещо в тази стая?
Лена повдигна втори плик „Доритос“, този път пълен.
— Да, точно така.
Провесих крак надолу и опипах колебливо, докато намерих солидна основа във въздуха.
— Преди харесвах шоколадово мляко, сега направо ми се гади от него. Това да не би да означава, че имам магически сили?
Пристъпих надолу в мрака, преди да чуя отговора й.
След като слязохме по стълбището и се озовахме почти веднага в личния кабинет на Макон, вече можехме да го видим, седнал пред бюрото си и вперил поглед в страниците на една огромна книга. Лена направи крачка напред…
— Седем — разнесе се момичешки глас.
И двамата спряхме на място. Поставих ръка на рамото на Лена.
Почакай.
Останахме в сенките на коридора, до самата рамка на вратата. Още не ни бяха забелязали.