— Оливия, имаш ли представа, скъпа моя, колко стара е тази библиотека?
Тя поклати глава колебливо.
— Знаеш ли колко стари са въобще чародейските библиотеки? Тук и отвъд океана? В Лондон? Прага? Мадрид? Кайро?
— Не.
— Може ли да си представиш, че в никоя от тези библиотеки, много от които посетих лично през последните седмици, няма нито едно позоваване за това как да бъде възстановен Общият ред?
— Трябва да има. Сигурно се е случвало поне веднъж през всички тези години…
Макон затвори очи.
— Никога ли? — плахо предположи Лив. Говореше толкова тихо, че от мястото, където се намирахме почти не я чувахме.
— Единствената ни следа е това момче. Как се е появил и по каква причина.
— Или момичето? — попита Лив.
— Оливия. Достатъчно.
Но Лив не се плашеше лесно.
— Може би вече знаете? Как се е появила тя и по каква причина? Научно казано, нейният случай би ни помогнал да направим същите изводи.
Лена ме отблъсна, прогонвайки ума ми от нейното съзнание, за да не чувам мислите й. Бях сам в тунела, независимо че се притискахме един в друг.
Макон поклати глава. Когато проговори, гласът му бе студен.
— Не казвай нищо на другите. Искам да съм сигурен, че си наясно за това.
— Искате да си мълча, докато не кажете сам на Лена какво е направила — кимна сериозно Лив.
Зелените очи на Макон изразяваха такава емоция, каквато никога не бях виждал в тях, когато бяха черни. Страх. Гняв. Възмущение.
— Докато не й кажа сам какво трябва да направи.
— Може да не успеете да спрете това.
Лив погледна селенометъра си.
— Оливия, не само вселената може да бъде унищожена. Заплашена е племенницата ми. Която, що се отнася до мен, е по-ценна от хиляди изгубени вселени.
— Повярвайте ми, знам това…
Сърцето ми спря да бие. Лена се бе измъкнала от прегръдката ми, без да я усетя.
Открих я в стаята й. Не плачеше и аз не се опитах да я утеша. Стояхме там в мълчание и се държахме за ръка, докато ни заболя, докато слънцето залезе — отвъд думите, отвъд стъклото и дърветата, и реката. Нощта се спусна край леглото й и аз зачаках мракът да заличи всичко.
15.IX
Изабел
— Сигурна ли си, че това е пътят?
Бяхме слезли от главния път, южно от Чарлстън. Къщите се бяха променили от традиционните викториански домове с веранди от всички страни и бели кулички, простиращи се към облаците в… нищо. Постройките бяха изчезнали, заменени от тютюневи полета и тук-там пръснати из тях схлупени плевни.
Лена погледна листа в скута си.
— Това е пътят. Баба каза, че няма много други къщи близо до старата… до мястото, където преди е била моята къща.
Когато Лена ми каза, че иска да види родната си къща, ми се стори логично — за около десет секунди. Защото това не беше просто къщата, в която бе направила първите си стъпки и бе писала за първи път с молив по стените. Това бе и мястото, където бе умрял баща й. Където и Лена е можела да умре, когато майка й подпалила пожара, точно преди първия й рожден ден.
Но тя настоя и не успях да я разубедя по никакъв начин.
Не бяхме обсъждали това, което чухме в кабинета на Макон, но знаех, че то е част от пъзела. Макон смяташе, че миналото на Лена и Джон съдържа някаква следа към решението на това, което се случваше в чародейския и в смъртния свят. Това бе причината да пътуваме сега сред тази пустош.
Леля Дел се наведе напред от задната седалка на волвото. Лусил се бе разположила в скута й.
— Не ми се струва познато, но може и да греша.
Това беше доста пренебрежително изказване. Леля Дел бе последният човек, когото бих питал за посоката, освен ако не се намирахме в Тунелите. А напоследък се колебаех дали и там вече няма да се обърка. Посещението на овъглените останки на родната къща на Лена бе лоша идея, но вземането на леля Дел с нас бе направо ужасна. Откакто Лена се бе Призовала, всички се бяха променили, но случилото се бе отразило най-много на леля й.
Лена посочи навън, през прозореца ми.
— Мисля, че е тук. Чичо Макон каза да гледаме за отбивка вляво.
Ограда с бяла лющеща се боя ограждаше пътя. Пред нас се виждаше дупка в нея.
— Това е.
Завих между изкривените стълбове; чувах по-учестеното дишане на Лена. Хванах ръката й и моят пулс също се разбърза.