Сигурна ли си, че искаш да го направим?
Не. Но трябва да разбера какво се е случило.
Лена, ти знаеш какво е станало.
Тук е започнало всичко. Тук майка ми ме е държала в ръце още като бебе. Тук е решила да ме намрази.
Тя е била тъмен чародеец. Не е била способна да обича.
Лена се облегна на рамото ми, докато аз продължавах да шофирам по прашния път.
Част от мен също е Мрак, Итън. И въпреки това те обичам.
Настръхнах. Лена не беше Мрак, не и като майка си.
Не е същото. Ти си и Светлина.
Знам. Но Сарафина не е изчезнала. Тя е някъде там, с Ейбрахам, чакат… Колкото повече знам за нея, толкова по-подготвена ще бъда за следващата ни битка.
Не бях сигурен, че това е истинската цел на пътуването ни. Но нямаше значение. Защото, когато спрях пред останките от къщата, нещо друго се изправи пред нас.
Реалността.
— Звездите ми… — прошепна леля Дел.
Бе по-ужасно от пожълтелите снимки в архивите на майка ми — онези, на които се виждаше какво е останало от плантациите след Големия пожар по време на Гражданската война — черни скелети на някога великолепни къщи, овъглени рамки, празни и опустошени като градовете, през които минавали войските на Севера.
От тази къща, стария дом на Лена, бяха останали само основите, изпочупени и разпадащи се сред почернялата пръст. Нищо не бе израснало отново тук. Сякаш самата земя бе уплашена от станалото на това място.
Как е могла Сарафина да причини подобно нещо на семейството си?
За нея сме били без всякакво значение. Това го доказва.
Лена пусна ръката ми и се запъти към оскъдните останки.
Да вървим, Лена. Не си длъжна да го правиш.
Тя ме погледна — и в зеленото, и в златното й око се четеше непоколебима решителност.
Напротив, трябва да го направя.
Обърна се към леля Дел.
— Трябва да видя какво е станало тук. Преди… това.
Искаше леля й да използва силите си, за да премахне пластовете на миналото и Лена да види къщата такава, каквато някога е била — и по-важното, да види вътре в нея.
Леля Дел изглеждаше по-нервна от обикновено, кокът й се разхлаби и няколко кичура коса избягаха от него, докато се приближавахме към Лена.
— Силите ми напоследък са малко непокорни. Може да не успея да намеря точния момент, който търсиш, скъпа.
Кой беше този момент? Пожарът? Не знаех дали ще мога да го понеса. Нито дали Лена щеше да го понесе.
— А може и изобщо да не проработят — допълни извинително леля Дел.
Поставих нежно ръката си на врата на Лена. Кожата й бе гореща.
— Поне опитай, моля те…
Лицето на Лена излъчваше болка и тъга и леля Дел погледна към разпилените изгорени дървени дъски в основата на къщата. Кимна и протегна ръка. Тримата седнахме на черната земя и се хванахме за ръце. Жегата ни заливаше като ударна вълна, имах чувството, че ще разпали огън вътре в нас.
— Добре…
Леля Дел се загледа напрегнато към изпочупените дъски и подготви силите си на Палимпсест, за да ни покаже историята на това, което бе останало от това място.
Въздухът около нас се раздвижи, отначало бавно. Светът се завъртя около мен и тогава за частица от секундата я зърнах. Сянката, която се движеше прекалено бързо и все не успявах да видя. Онази, която почувствах в часа по английски и която ме следваше из училище. Онази, от която не можех да избягам. Гледаше, сякаш можеше да види това, което щеше да ни разкрие леля Дел в пластовете на своето видение.
После в миналото се отвори врата и аз надникнах в нечия спалня…
Стените бяха светли, блещукащо сребристи, на тавана имаше малки бели светлинки, като звезди в магическо небе. Момиче с дълги черни къдрици стоеше до прозореца и се взираше в истинското небе. Познавах тези къдрици и красивия профил — беше Лена. Но момичето се обърна, държейки някакъв вързоп в ръцете си, и осъзнах, че не е тя. Беше Сарафина, златистите й очи сияеха. Погледна към вързопа, който се оказа, че е бебе, протягащо малките си ръчички към нея. Сарафина подаде пръст и бебето го стисна. Тя погледна към детето в прегръдките си и му се усмихна. Ти си толкова специално момиче и винаги ще се грижа за теб…
Вратата се затвори.
Зачаках да се отвори друга, както винаги ставаше — вратите се появяваха една след друга като във верижна реакция. Но нищо не стана. Небето отново изплува пред очите ми, но за минута виждах всичко двойно. И двете лели Дел пред мен изглеждаха много объркани.