Надуших мириса на пържен бекон и спрях водата. Най-накрая бе станала студена. Едва след като се изсуших, забелязах, че прозорецът се беше затворил от само себе си.
— Побързай, Спяща красавице. Нямам търпение да се впусна в нови бойни подвизи в училище — провикна се Линк още преди да сляза долу. За малко да не разпозная гласа му. Бе по-дълбок, звучеше като мъж, а не като момче, което посвещава времето си на свиренето на барабани и на писане на ужасни песни.
— Да, сигурен съм, че си готов за подвизи, но едва ли ще бъдат свързани с учене — казах аз, като се отпуснах на стола до него пред отрупаната ни с храна кухненска маса. Линк бе наедрял толкова, че изглеждаше все едно е седял на този стол с години, без да мърда оттук. — И откога идваш навреме за училище?
До печката Ама изсумтя, едната й ръка бе поставена на кръста, с другата стискаше любимата си дървена лъжица, „еднооката заплаха“, с която обикновено раздаваше правосъдие на нарушителите на домашния ред, и бъркаше яйцата в тигана.
— Добро утро, Ама.
От стойката й личеше, че предстои сериозно хокане. Приличаше донякъде на насочен пистолет.
— На мен ми изглежда по-скоро като следобед. Крайно време бе да решиш да се присъединиш към нас.
Въпреки че стоеше до горещата печка в още по-горещия ден, тя изобщо не се потеше. Бе нужно нещо много повече от времето, за да принуди Ама да промени начина, по който вършеше работата си. Погледът й ми напомни за това, когато ми поднесе на масата чинията, пълна с толкова пържени яйца, че сигурно вътре се намираше дневната продукция на цял един кокошарник. Колкото по-обилна е закуската, толкова по-пълноценен ще бъде денят ти, това бе кредото на Ама. Ако продължаваше с тези количества, до завършването си щях да се превърна в гигантска лоена топка. Чинията, пълна с бъркани яйца, бе последното доказателство. Не можех повече да го отричам. Днес бе първият учебен ден.
Съвсем логично не очаквах този ден с нетърпение. Миналата година всичките ми т.нар. приятели — с изключение на Линк — ме отблъснаха и се държаха с мен като с боклук. От друга страна, нямах търпение да се махна от къщи поне за малко.
— Яж, Итън Уейт — нареди Ама, докато поставяше на масата втора чиния с препечени филии, бекон, овесена каша и масло. Пред Линк също имаше пластмасова поставка, но на нея нямаше нито чиния, нито дори чаша. Ама знаеше много добре, че той вече не би ял яйцата й или каквото и да е друго, излязло от нашата кухня.
Но дори и тя не бе сигурна все още на какво бе способен той. Никой не знаеше, най-малкото самият Линк. Джон Брийд бе някакъв особен вид чародеец — инкубус-хибрид, но Линк беше едно поколение по-напред в развитието си. Според Макон Линк беше инкубуски еквивалент на далечен южняшки братовчед, който се появява през няколко години само на събития като сватби или погребения и всички постоянно бъркат името му.
Линк протегна ръце над главата си, отпуснат и спокоен. Дървеният стол изпука под теглото му.
— Беше дълго лято, Уейт. Готов съм да се върна в играта.
Преглътнах една лъжица каша и се преборих с желанието си незабавно да я изплюя. Имаше странен вкус, бе някак суха. Ама никога в живота си не бе готвила лоша каша. Може би вината бе в жегата.
— Защо не попиташ Ридли за мнението й по въпроса? После ми кажи, става ли?
Той премигна и разбрах, че е настъпил моментът за парливата тема.
— Това е последната ни година и аз съм единственият Линкубус в „Джаксън“. Притежавам целия чар и плам на света, целият съм в мускули и маса и…
— Моля ти, не ми казвай, че имаш рима за „маса“? Какво, да не е „каша“?
Щях да се засмея, но имах проблеми с преглъщането на въпросната каша от чинията си.
— Знаеш за какво говоря!
Всъщност да, знаех. Станалото бе повече от иронично. Неговата бивша и отново настояща приятелка Ридли бе Сирена — чародейка, способна да накара всяко момче да направи каквото тя пожелае, в мига, в който го поиска. Или поне бе такава, докато Сарафина не й отне силите и тя се превърна в обикновено смъртно момиче няколко дни преди Линк да стане инкубус. Скоро след ухапването той започна да се променя направо пред очите ни. Нелепо стърчащата му коса стана суперготино стърчаща коса. Изведнъж по тялото му се появиха мускули, а бицепсите му се напомпаха като гумените помощни поясчета, които някога майка му слагаше на ръцете му, въпреки че отдавна можеше да плува и всички деца на езерото му се смееха. Приличаше на младеж, който наистина е част от рок банда, а не на ученик, който мечтае да бъде част от такава.