Луната, нейната Шестнайсета луна, бе пълна и сияйна. Изабел се взираше в нея и усещаше как рядката дарба, която семейството й бе сигурно, че тя притежаваше — силите на Самородна, се превръщаше в нещо друго. Скоро мислите и сърцето й нямаше да бъдат нейни. Тъга, унищожение и омраза щяха да прогонят всичко друго от съзнанието й. Всичко добро.
Мислите й я измъчваха, но физическата болка бе непоносима, сякаш тялото й се разкъсваше на две и се обръщаше с вътрешностите навън. Насили се да се изправи на крака и да се затича. Имаше само едно място, където можеше да отиде. Премигна силно, зрението й се замъгляваше от златиста мъгла. Сълзите изгаряха кожата й. Не можеше да е вярно.
Докато стигна до къщата на майка си, направо не й беше останал дъх. Изабел се пресегна над вратата и докосна горната греда. Но за първи път вратата не се отвори. Започна да блъска по нея силно и продължително, ръцете й прокървиха и се нарязаха, но тя не спря. Най-накрая се предаде, отпусна се на земята и облегна лице до безмилостното дърво.
Когато вратата се отвори рязко, Изабел падна по лице върху мраморния под на коридора. Но дори и това не можеше да се сравни с болката, раздираща отвътре тялото й. Чифт черни кожени ботуши застанаха на сантиметри от лицето й. Изабел се вкопчи бясно в краката на майка си.
Емалин издърпа дъщеря си нагоре.
— Какво става? Какво има?
Изабел се опита да прикрие очите си, но бе невъзможно.
— Това е грешка, мамо. Знам как изглежда, но съм си същата. Все още съм си аз.
— Не. Не може да бъде — възкликна Емалин и повдигна брадичката на дъщеря си, за да види очите й. Те бяха жълти като слънцето.
Момиче, не много по-голямо от Изабел, слезе по вътрешното вито стълбище, прескачайки по две стъпала наведнъж.
— Мамо, какво става?
Емалин се обърна, избута Изабел зад гърба си.
— Прибери се в стаята си, Делфин!
Но не можа да прикрие блестящите жълти очи на Изабел. Делфин застина.
— Мамо?
— Казах да се прибереш! Нищо повече не можеш да направиш за сестра си! — Гласът й се прекърши. — Прекалено късно е.
Прекалено късно? Майка й нямаше това предвид… не би могла…
Изабел обви ръце около майка си и Емалин подскочи, сякаш бе ужилена. Кожата на Изабел бе студена като лед.
Емалин се обърна и хвана дъщеря си за раменете. По лицето й се стичаха сълзи.
— Не мога да ти помогна. Няма какво да се направи…
Светкавица разсече черното небе. Мълнията разцепи на две големия стар дъб, който хвърляше сянката си върху къщата им. Разцепеният ствол се стовари върху част от покрива. На горния етаж се счупи прозорец, звукът на стъкло отекна из цялата къща.
Изабел никога не бе виждала това изражение на лицето на майка си. Но го позна.
Страх.
— Това е грешка. Аз не съм…
Мрак. Изабел дори не успя да се насили да каже думата.
— Няма грешки. Не и когато става дума за проклятието. Призоваваме се или като Светлина, или като Мрак. Няма нищо между тях.
— Но, мамо…
Емалин поклати глава и избута Изабел отвъд прага.
— Не можеш да останеш тук. Вече не.
Очите на Изабел се разшириха.
— Баба Катрин няма да ми позволи да остана тук. Няма къде да отида. — Вече плачеше неудържимо. — Мамо, моля те, помогни ми! Можем да се справим заедно с това. Аз съм ти дъщеря.
— Вече не.
Делфин досега бе мълчала, но не можеше да повярва на това, което чу.
— Мамо, това е Изабел! Трябва да й помогнем!
Емалин погледна Изабел и си спомни деня, в която тя се бе родила. Денят, в който мълчаливо бе избрала истинското име на дъщеря си. Беше си представяла как ще го сподели с нея — взирайки се в красивите й зелени очи, докато отмята черните къдрици зад ушите й. Емалин погледна в искрящите жълти очи на дъщеря си.