— Името й вече не е Изабел. Казва се Сарафина.
Истинският свят бавно изплува пред очите ми. Лена стоеше на няколко стъпки, все още с кутията в ръце. Виждах как ръцете й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи. Не можех да си представя какво изпитваше в този момент.
Във видението Сарафина бе просто момиче, чиято съдба бе предрешена, въпреки волята му. Нямаше и следа от чудовището, което познавахме. Така ли ставаше? Отваряш очите си и целият ти живот е различен?
Лена? Добре ли си?
Очите ни се срещнаха, но тя не ми отговори веднага. Когато го направи, гласът й прозвуча спокойно и равно в съзнанието ми.
Тя е била точно като мен.
15.IX
Безгрижният град
Погледнах в мрака към кецовете си. Усещах как влагата се просмуква в плата, после в чорапите ми, докато кожата ми изтръпна от студа. Стоях сред някаква вода. Чувах я как се движи, не устремно заливаща, а като леко галещи ме вълни. Нещо докосна глезена ми, после се отдалечи. Листо. Съчка.
Река.
Надушвах мириса на гнило, смесен с кал. Може би се намирах в блатата, близо до Уейдърс Крийк. Мрачните очертания в далечината май бяха папурите в тресавището, а високите форми — кипарисите. Протегнах ръка напред. Шумолящи листа, мъхести, дълги и светли. Испански мъх. Определено бях в блатото.
Наведох се и усетих водата с ръката си. Беше гъста и дълбока. Напълних шепата си и я повдигнах към носа си, оставяйки я да изтече между пръстите ми. Заслушах се.
Не звучеше нормално.
Въпреки всичко, което знаех за бактериите и ларвите във водата на мочурищата, пъхнах един пръст в устата си.
Познавах този вкус. Нямаше как да го сбъркам. Не беше вода.
Беше кръв.
После чух познатия шепот и почувствах натиска на друго тяло, блъскащо се в мен.
Беше отново той. Аз, който не бях аз.
АЗ ЧАКАМ.
Чух думите, докато падах. Опитах се да отговоря, но когато отворих уста, тя започна да се пълни с вода. Затова просто помислих думите си, въпреки че в този миг едва можех да мисля.
Какво очакваш от мен?
Усетих как потъвам към дъното. Само че дъно нямаше и аз продължих да падам и да падам…
Събудих се, мятайки се бясно в леглото си. Все още усещах ръцете около врата си и замайването — смазващото чувство, че стаята се стеснява и захлупва върху ми. Опитах се да овладея дишането си, но чувството не си отиваше. Чаршафите ми миришеха на кръв, устата ми бе пълна с ръждивия й вкус. Събрах на топка горния чаршаф и го скрих под леглото си. Не исках Ама да намери прогизналия от кръв чаршаф в коша с прането.
Лусил скочи на леглото с приведена на една страна главичка. Сиамските котки имат един особен начин на гледане — сякаш са разочаровани от теб. Лусил го владееше до съвършенство.
— Какво гледаш? — сопнах й се аз и отметнах мократа си от пот коса от очите ми. Солта от потта ми бе смесена със солта от кръвта.
Не виждах никакъв смисъл в съня си, но знаех, че нямаше да мога да заспя отново.
Затова се обадих на човека, който бях сигурен, че ще е буден в този момент.
Линк се покатери през прозореца ми двайсет минути по-късно. Още не беше овладял инкубуското пътуване, разкъсването на пространството и материализирането на мястото, което искаше, но все пак беше доста чевръст.
— Човече, каква е цялата тая сол? — попита той, докато се прехвърляше през рамката на прозореца и остави зад себе си следа от бели кристалчета. Потърка дланите си, за да ги изчисти. — Трябва ли да ме нарани? Защото наистина ме дразни.
— Ама е малко по-изперкала от обикновено.
И това беше подценяване. Последния път, когато имаше толкова купища билки и ръчно направени куклички, Ама се опитваше да попречи на Макон да проникне в стаята ми. Кого ли искаше да задържи отвън сега?
— Всички са по-изперкали от обикновено. Майка ми отново започна да говори за построяване на бункер. Изкупува консервите от „Стоп енд Шоп“, сякаш ще копаем гигантска дупка в мазето, докато стигнем до самия дявол и той ни каже да се разкараме. — Тръсна се на стола до леглото ми. — Радвам се, че се обади. Обикновено се чудя какво да правя до един-два през нощта.
— Какво правиш по цяла нощ? — попитах аз. Никога не го бях питал преди.
Линк сви рамене.