— Чета комикси, гледам филми на компютъра си, мотая се из стаята на Савана. Но тази вечер стоях и слушах как майка ми говори с пастора и с мисис Сноу.
— Майка ти май сериозно е разстроена за това, което стана със Савана?
Линк поклати глава.
— Не толкова, колкото е разстроена заради пресъхването на езерото. Плака, моли се и прозвъни телефоните на всеки, за когото се сетиш, уверявайки ги, че това е един от седемте знака. Чака ме цял ден в църквата.
Сетих се за съня си и за кървавите чаршафи.
— Какво искаш да каже с това за пресъхването на езерото?
— Нашето езеро. Езерото Моултри. Дийн Уилкс отишъл днес следобед да лови риба и езерото било пресъхнало. Каза, че приличало на кратер, бил стигнал чак до средата му.
Сграбчих една тениска.
— Езерата не пресъхват.
Ставаше все по-лошо — жегата и буболечките и хаосът в чародейските сили. А сега и това. Какво щеше да последва?
— Знам, човече. Но не мога да кажа на майка си, че гаджето ти скапа цялата вселена. — Вдигна бутилката студен чай без захар, която стоеше на бюрото ми. — Откога пиеш чай? И откъде намери неподсладен?
Беше прав. От шести клас насам бях изпил тонове шоколадово мляко. Но през последните месеци всичко ми се струваше прекалено сладко и едва успявах да понеса една-две глътки мляко.
— В „Стоп енд Шоп“ го поръчват за мисис Хъникът, защото е диабетичка. Вече не мога да пия сладки веща. Нещо става с вкусовите ми рецептори.
— Направо ме шашкаш. Първо ядеш сандвичи „Слопи Джо“ в училище, сега пиеш чай. Може би пресъхването на езерото не е чак толкова шантаво.
— Това не е…
Лусил скочи от леглото и Линк бутна стола към вратата.
— Шшш… Някой идва.
Ослушах се, но не чух нищо.
— Сигурно е баща ми. Той има нов проект.
Линк поклати глава.
— Не. Идва отдолу. Ама е будна. — Хибрид-инкубус или не, слухът му определено бе впечатляващ.
— В кухнята ли е?
Линк повдигна ръка, за да ме накара да замълча.
— Да… нещо се готви тук. — Млъкна за миг. — Сега е до задната врата. Чувам скърцането на мрежестата врата.
Какво скърцане?
Изтрих остатъка от кръвта от ръката си и се измъкнах от леглото. Последния път, когато Ама напусна къщата посред нощ, бе, за да се срещне с Макон и да говори с него за Лена и мен. Отново ли щяха да се срещат?
— Трябва да видя къде отива — казах аз, докато се намъквах в дънките и обувах кецовете си.
Последвах Линк по стълбището, като успявах да уцеля всяка скърцаща дъска. Той не издаваше нито звук.
Лампите в кухнята бяха угасени, но на лунната светлина виждах Ама на тротоара навън. Носеше жълтата си рокля за църква и бели ръкавици. Определено се беше запътила към блатото. Точно като в съня ми.
— Отива в Уейдърс Крийк. — Погледнах към ключовете на волвото, поставени в купичка върху шкафа. — Трябва да я последваме.
— Можем да вземем Бричката.
— Трябва да караме без фарове. По-трудно е, отколкото мислиш.
— Пич, на практика имам рентгеново зрение. Да тръгваме.
Изчакахме студебейкъра от петдесетте да отбие пред къщата, както знаех, че ще стане. Пет минути по-късно колата на Карлтън Ийтън зави зад ъгъла.
— Защо мистър Ийтън взема Ама? — попита Линк, докато подкарваше безшумно Бричката.
— Понякога я кара до блатото. Само това знам. Може би тя му се отплаща със специалните си пайове, кой знае…
— Само това ми липсва от храната. Паят на Ама.
Линк не се шегуваше, че няма нужда от светлини. Караше на известно разстояние след пикапа, но не защото внимаваше в пътя. Оплакваше ми се от Ридли или ми пускаше новите песни на бандата си. „Холи ролерс“ звучаха както обикновено зле, но дори и тук жуженето на скакалците заглушаваше песните им. Вече не понасях този звук.
„Холи ролерс“ допяваха четвъртата си песен, когато студебейкърът стигна до черния път, водещ към Уейдърс Крийк. Обикновено Карлтън Ийтън оставяше Ама тук. Но днес не спря.
— Човече, къде отиват?
Нямах представа, но не след дълго щяхме да разберем.
Пикапът направо полетя по пустата широка ивица, която допреди няколко месеца служеше за паркинг. Прашната ивица се бе превърнала в огромно поле, вероятно толкова мъртво и опустошено, колкото бе и тревата в останалия окръг. Но дори и без горещата вълна тревата тук не би се възстановила — от опънатите доскоро палатки, каравани, изпотъпканите фасове и тежестта на металните структури, които бяха оставили черни следи в пръстта.