Линк продължи да следва мириса на молива, с който Ама решаваше любимите си кръстословици, и на предпочитаните й лютиви бонбони, а аз следвах него, докато той не спря в подножието на стълба, водеща обратно към смъртния свят. Вдиша дълбоко, така, както правеше преди, когато Ама печеше прасковения си пай.
— Тук е излязла?
— Сигурен ли си?
Линк повдигна една вежда.
— Майка ми може ли да чете конско?
Линк натисна тежката каменна врата и светлината заля тунела. Намирахме се зад някаква стара сграда, от удара вратата се блъсна в нащърбените тухли. Въздухът бе тежък и лепкав, отчетливо миришещ на бира и пот.
— Къде, по дяволите, сме?
Нищо не ми изглеждаше познато.
— Нямам представа.
Линк мина от предната страна на сградата. Миризмата на бира стана още по-силна. Той надникна през прозореца.
— Това е някакъв бар.
Близо до вратата имаше ламаринена табела: „Ковачницата на Лафит“.
— Не ми прилича много на ковачница.
— Щото не е.
Възрастен мъж със сламена шапка, каквато носеше последният съпруг на леля Пру, се появи иззад Линк. Облегна се тежко на бастуна си.
— Туй е една от най-прочутите сгради на улица „Бурбон“ и историята на това място съперничи по известност на славата на самия Квартал.
Улица „Бурбон“. Кварталът. Френският квартал.
— В Ню Орлиънс сме.
— Ясно. Разбира се, че сме.
След това лято с Линк знаехме, че Тунелите могат да ни отведат навсякъде и че времето и пространството не действаха тук по същия начин като в горния свят. Ама също го знаеше.
Старецът продължаваше да говори:
— Казват, че преди стотина и кусур години братята Жан и Пиер Лафит отворили тук ковачница, за да прикриват мръсните си дела. Те били пирати и ограбвали испанските галеони, а после внасяли контрабандно всичко, което могли в Орлиънс. Продавали от подправки и мебели до плът и кръв, роби, сещате се. Но днес повечето идват заради пиячката.
Свих рамене. Мъжът се усмихна и докосна леко ръба на шапката си.
— Пожелавам ви хубаво да си прекарате в Безгрижния град4.
Не бих разчитал на това.
Старият мъж се наклони по-напред, подпирайки се на бастуна си. Поднесе шапката си и я разтърси очаквателно.
— Да, ъъъ, разбира се.
Бръкнах в джоба си, но имах само четвърт долар. Погледнах към Линк, но той сви рамене.
Наведох се, за да пусна монетата в шапката и една костелива ръка се вкопчи в китката ми.
— Умно хлапе като теб… на твое място шъ си вдигна задника оттука и шъ съ върна в Тунелите.
Издърпах светкавично ръката си. Той се усмихна широко, оголвайки пожълтелите си, неравни зъби.
— Шъ съ видим.
Потърках ръката си и когато вдигнах поглед, него вече го нямаше.
На Линк не му беше нужно много време, за да улови следата на Ама. Беше като демонска хрътка. Сега разбирах защо Хънтинг и неговата глутница ни намираха толкова лесно, когато търсихме Лена и Голямата бариера. Вървяхме през Френския квартал към реката. Можех да помириша мрачната кафеникава вода, смесена с мириса на подправките от близките ресторанти. Дори през нощта влажността насищаше тежкия и задушен въздух — яке, което не можеш да свалиш, независимо колко силно желаеш това.
— Сигурен ли си, че сме в правилната посо…
Линк вдигна рязко ръка пред мен и аз спрях.
— Шшш… Люти бонбони.
Вгледах се към тротоара пред нас. Ама стоеше под една улична лампа, пред креолка, която седеше на пластмасова щайга за бутилки мляко. Минахме покрай сградата с наведени глави, надявайки се, че Ама няма да ни забележи. Придържахме се към сенките близо до стената, където уличната лампа хвърляше блед кръг светлина.
Креолката продаваше френски бухтички; косата й бе сплетена на стотици тънки плитчици. Напомняше ми за Туайла.
— Tete beignets? Ще купиш ли? — попита тя и подаде нещо в червено парче плат. — Ако си вземеш, доволна шъ останеш. Шъ ти дам langiappe5.
— Какво каза? — попита объркан Линк.
Посочих му червеното вързопче и му прошепнах:
— Мисля, че й предлага нещо като подарък, ако си купи beignets. Те са като нашите понички, само че френски.
Ама подаде на жената няколко долара и взе бухтичките и червеното вързопче с облечената си в елегантна бяла ръкавица ръка. Жената се огледа наоколо, разклащайки плитчиците си. Когато се увери, че никой не ги слуша, прошепна нещо бързо на език, който приличаше на креолски френски. Ама кимна и пъхна вързопчето в джоба си.
4
Безгрижният град (City that Care Forgot) — едно от имената, с които е известен Ню Орлиънс, заедно с „Градът на полумесеца“ и „Голямото спокойствие“. — Б.пр.
5
Langiappe — малък подарък, даван на клиент от търговец като жест на добра воля; думата е навлязла в английския от френския език, говорен в Луизиана, а корените й са от испански и езика на индианците кечуа. — Б.пр.