— Не бих предизвиквал Ридли. Може вече да не е Сирена, но пак си е опасна.
Сложих каша и яйца върху филията, добавих и бекона и захапах. Линк ме погледна така, сякаш щеше да повърне. Храната вече му действаше по съвсем различен начин, след като бе станал отчасти инкубус.
— Пич, няма да предизвиквам Ридли. Може да съм глупав, но не чак толкова.
Хм… Защо ли имах съмнения по този въпрос? Свих рамене и се опитах да захапя наведнъж половината си сандвич. Вкусът му не беше хубав, имаше нещо сбъркано в него. Явно причината бе в бекона.
Преди да кажа още нещо, на рамото ми се стовари една тежка ръка и аз подскочих. За секунда бях отново на водната кула и се готвех за атака. Но беше само Ама, готова за редовната си лекция за първия учебен ден. Поне така си мислех. Трябваше да забележа червената нишка, завързана за китката й. Нов амулет винаги означаваше, че над главите ни се скупчват буреносни облаци.
— Не знам какво си мислите, момчета, като си седите тука и си говорите, сякаш е съвсем обикновен ден. Не е приключило нито Луната, нито жегата, нито онази история с Ейбрахам Рейвънуд. Двамата се държите, сякаш филмът е свършил, светлините в салона са пуснати и е време да напуснем киното — снижи гласа си тя. — Е, грешите, както е грешно да се влиза бос в църква. Постъпките имат последствия и още не сме видели и половината от тях.
Наясно съм с последствията. Те бяха навсякъде около мен, където и да погледнех, колкото и упорито да се опитвах да не искам да ги виждам.
— Ъъъ, госпожо?
Уф, Линк би трябвало да познава Ама по-добре и да си държи устата затворена, когато видеше, че е изпаднала в мрачната си фаза. Тя го стисна здраво и намачка тениската му на „Блек Сабат“.
— Слушай ме внимателно, момче. Голям проблем те чака и си нямаш идея колко съжалявам за това. Но този проблем може да те предпази да не се забъркаш в още по-големи каши. Чуваш ли ме, Джеферсън Линкълн?
Линк кимна стреснато.
— Да, госпожо.
Погледнах към Ама. Не беше пуснала рамото на Линк, а явно скоро щеше да захапе и мен.
— Ама, не се тревожи толкова. Това е просто първият учебен ден. В сравнение с всичко, което преживяхме последните месеци, е нищо. Все пак в гимназията няма демони, инкубуси и други такива.
Линк се прокашля.
— Хм… Това не е съвсем вярно.
Опита се да се усмихне, но Ама изви тениската му още по-силно, докато не го повдигна от стола.
— Ооох!
— Мислиш, че е забавно ли?
Линк беше достатъчно умен този път да си затвори устата. Ама се обърна към мен и ме стисна за рамото.
— Бях с теб, когато загуби първия си зъб, докато ръфаше онази ябълка. Бях с теб, когато се заби с колелото в големия дъб. Режех картони от обувки за училищните ти проекти, изпекох стотици кексове за рождени дни.
Всичко бе вярно. Ама бе постоянното присъствие в моя живот. Бе до мен, когато майка ми умря, преди година и половина, и когато баща ми почти загуби разсъдъка си заради това.
Тя пусна рамото ми така внезапно, както ме бе хванала, приглади престилката си и понижи глас. Каквото и да бе предизвикало тази буря, вече бе отминало. Може би беше заради жегата. Тя оказваше влияние на всички ни.
Ама се загледа през прозореца. Очите й блуждаеха над главите ни.
— Бях тук, Итън Уейт, и ще продължа да бъда, докато имаш нужда от мен. Нито минута по-малко, нито минута повече.
Какво трябваше да означава това? Никога не ми беше говорила така — сякаш щеше да има време, когато нямаше да бъда тук и нямаше да се нуждая от нея.
— Знам, Ама.
— Погледни ме в очите и ми кажи, че не си толкова уплашен, колкото съм аз — прошепна тя.
— Успяхме да се върнем тук невредими. Това е важното. Ще се справим с всичко.
— Не е толкова просто — отвърна Ама все така тихо, сякаш седяхме на първата редица в църквата. — Кажи ми. Има ли нещо, дори едно нещо, което да ти се струва същото, откакто се върнахме в Гатлин?
Линк проговори пръв, като изпъна горделиво мускулестите си ръце.
— Ако се тревожите за Итън и Лена, госпожо, ви обещавам, че докато съм край тях с моите нови сили, нищо няма да им се случи.
Ама изсумтя.
— Уесли Линкълн. Нима още не осъзнаваш? Нещата, за които говоря, можеш да ги спреш толкова, колкото можеш да попречиш на небето да падне върху главите ни, ако така е писано да стане…