Отпих глътка от шоколадовото си мляко и за малко да го изплюя цялото. Беше прекалено сладко, като сироп за кашлица. Същото беше и с яйцата ми, които имаха вкус на памук, и с кашата, която скърцаше като пясък между зъбите ми. Всичко беше сбъркано днес, всичко и всички.
— Какво не е наред с млякото, Ама?
Тя поклати глава.
— Не знам, Итън. Какво не е наред с устата ти?
Искаше ми се да знаех.
Когато излязохме навън и се запътихме към Бричката, старата таратайка на Линк, се обърнах назад и погледнах дома ни, „имението“ на Уейт. Не знам защо го направих. Ама стоеше до прозореца, полуприкрита зад завесата, и ни наблюдаваше. И ако не я познавах — а аз я познавах много добре — щях да се закълна, че плачеше. Но това не беше възможно, нали?
7.IX
Смъртни момичета
Докато карахме по улица „Дав“, беше трудно да си представиш, че градът ни някога е бил друг освен кафяв. Тревата приличаше на обгоряла кора хляб. Бричката сякаш бе единственото нещо, което не се беше променило. И май за първи път в живота ми Линк караше с позволената скорост, въпреки че го правеше само защото искаше да провери какво е останало от предните дворове на съседите ни.
— Ей, виж азалиите на мисис Ашър. Направо са почернели от силното слънце.
Линк беше прав за жегата. Според „Фермерският алманах“ и Сестрите, които бяха живият алманах на Гатлин, в окръга не е било толкова горещо от 1942 г. Бях сигурен обаче, че не слънцето бе убило азалиите на мисис Ашър.
— Не са изгорели, покрити са със скакалци.
Линк се наведе през прозореца, за да огледа по-отблизо.
— Стига бе!
Скакалците се появиха на ята три седмици след като Лена се Призова сама. Две седмици след това ни удари най-ужасната жега, която бе виждана по тези места от седемдесет години насам. Това не бяха симпатичните зелени скакалци, които Ама намираше всяка сутрин в кухнята ни. Тези бяха черни, с гневна жълта ивица по гръбчетата си, и пътуваха на рояци. Бяха хищници, поглъщаха всеки сантиметър зеленина в града, включително парка. Статуята на генерал Джубал А. Ърли сега се извисяваше сред кафяв кръг мъртва трева, сабята му беше покрита с тази нечакана черна армия.
Линк ускори.
— Това е гнусно. Майка ми смята, че са като наказанието от Библията, предвестник на Апокалипсиса. Сега чака да се появят жабите и водата да потече червена.
За първи път не можех да обвиня мисис Линкълн в нищо. В град, изграден върху равни части религия и суеверие, е трудно да се пренебрегне неочакваното нашествие на скакалци, спускащи се като черен облак. Всеки ден приличаше на Края на дните, както ни го бяха описвали в училище и в църквата. Но определено нямаше да потропам на вратата на мисис Линкълн и да й кажа, че това най-вероятно е резултат от действията на моята приятелка чародейка, която раздели на две Луната и наруши Общия ред в света. И без това ни беше достатъчно трудно да убедим майката на Линк, че новата му физика не е резултат на стероиди. Този месец вече два пъти го бе пращала в кабинета на доктор Ашър.
Когато влязохме в училищния паркинг, Лена вече бе там. И още нещо се бе променило. Не караше спортната кола на братовчед си Ларкин. Стоеше до катафалката на Макон, облечена в стара тениска на „Ю-Ту“, с думата „война“ изписана на гърдите, сива пола и старите си черни кецове. Невероятно е как една погребална кола и чифт кецове могат да повдигнат така духа на едно момче.
Милион мисли запрепускаха изведнъж през главата ми. Колко странно е, че когато тя ме погледне, на света оставаме само ние двамата. Или как когато поглеждам към нея, забелязвам всяка подробност от тялото и от облеклото й, а всичко останало наоколо избледнява като в мъгла. И да, просто знам, че съм наистина аз само когато сме двамата заедно.
Невъзможно бе да го изкажа с думи, а дори и да го направех, не бях сигурен, че думите щяха да бъдат точни. Но не ми се налагаше да опитвам, защото с Лена никога не е трябвало да казваме и да обясняваме какво чувстваме. Ние просто си го мислим и Келтската нишка, нашата телепатична връзка, се заема с останалото.
Здрасти.
Защо се забави толкова?
Измъкнах се от колата, гърбът на тениската ми бе подгизнал от пот. Линк изглеждаше имунизиран срещу жегата — още една от особеностите на това да си инкубус. Впуснах се към Лена, прегърнах я и вдишах дълбоко.
Лимони и розмарин. Мирисът, който следвах през коридорите на гимназията, още преди да я срещна за първи път. Никога не го изгубих, дори когато тя вървеше в мрака, далече от мен.