Наведох се внимателно, за да я целуна, като се стараех да не докосвам друга част от тялото й. Напоследък, когато я докоснех, направо не можех да дишам. Физическите ефекти от допира ни ставаха непоносими и макар да се опитвах да го прикривам, тя знаеше.
Усетих разтърсването в мига, в който устните ни се срещнаха. Сладостта на целувката й бе съвършена, а допирът на кожата й така мощно ми влияеше, че винаги ми се завиваше свят. Но сега имаше и нещо друго — чувството, че тя поглъща дъха ми всеки път щом устните ни се докоснат и извлича някаква невидима нишка, която не мога да контролирам. Лена изви шия и се отдръпна назад, преди да успея да помръдна.
После.
Въздъхнах и тя ми даде въздушна целувка.
Но, Лена, минаха…
Цели девет часа?
Аха…
Усмихнах й се, за да я умилостивя, но тя поклати глава.
Не искам да прекараш първия ден от училище в кабинета на сестрата.
Тя се притесняваше повече за мен от мен самия. Беше ми все едно дали нещо щеше да ми се случи — което бе напълно възможно, тъй като ми ставаше все по-трудно да я целувам и още по-трудно да стоя встрани от нея. Не можех да понеса мисълта да не я докосвам. И в отношенията ни имаше промяна. Чувството — болката, която не бе точно болка — бе тук, дори когато бяхме разделени. Трябваше да има име за това, за тази съвършена болка, която изпитвах в празните пространства в мен, които обикновено тя изпълваше.
Съществува ли наистина име, което може да опише това? Сърдечна мъка? Така ли са измислили това определение? Само че аз я изпитвах в стомаха си, в главата си, в цялото си тяло. Виждах Лена винаги и навсякъде, когато зяпах през прозорците и се взирах в стените, винаги…
Опитах се да се фокусирам върху нещо, което не ми причиняваше болка.
— Харесва ми новото ти возило.
— Имаш предвид старото? Ридли направо побесня, че ще се появим с катафалката.
— Къде е Ридли? — попита Линк, като оглеждаше паркинга.
Лена кимна към колата зад себе си.
— Вътре е, преоблича се.
— Не може ли да се преоблече вкъщи, като нормалните хора? — попитах аз.
— Чух това, любовнико! — провикна се Ридли от вътрешността на катафалката. Намачкани на топка дрехи полетяха през отворения прозорец и се приземиха на асфалта. — И аз не съм нормален човек!
От устата й „нормален“ прозвуча като обида.
— И няма да нося тези масови боклуци!
Ридли се извиваше на задната седалка на колата, през прозореца от време на време се показваха руси и розови кичури; чифт сребристи обувки полетяха навън и се присъединиха към дрехите на земята.
— Приличам на героиня от филм на „Дисни“.
Наведох се и вдигнах обидните за Ридли дрехи. Беше къса, шарена рокля, от онези, които се продаваха по магазините в мола на Съмървил. Вариант на тази, която носеха Савана Сноу, Емили Ашър, Еден Уестърли и Шарлот Чейз — кралиците на отбора на мажоретките, и следователно и половината момичета от гимназия „Джаксън“, които им подражаваха във всичко.
Лена обърна нагоре престорено очи.
— Баба реши, че Ридли вече трябва да се облича по-подходящо — след като ще ходи в нормално училище за смъртни — снижи гласа си. — Нали знаеш, след като и тя е смъртна.
— Това го чух! — Късо розово горнище изхвърча през прозореца. — Само защото съм противна смъртна, не означава, че ще се обличам като такава!
Лена погледна през рамо и се отмести от колата. Ридли най-накрая излезе отвътре и оправи новия си тоалет — яркорозова блузка и черно парче плат, което трябваше да мине за пола. Блузата бе цялата на цепки, захваната на места с безопасни игли и разкриваща едното й голо рамо.
— Не мисля, че е възможно да приличаш някога на смъртна, маце — отбеляза Линк, като намести собствената си тениска, която изглеждаше така, сякаш майка му я бе изпрала на неподходяща температура в пералнята и тя се бе свила.
— И какво, да благодарим на бог за дребните му услуги? И не ме наричай „маце“! — възмути се Ридли и вдигна роклята високо с два пръсти. — Трябва да я дадем за благотворителност. Могат да я продадат като костюм за Хелоуин.
Лена се загледа в катарамата на колана на братовчедка си.
— Като сме на темата за боговете, какво, за бога, е това?