Добре ли си?
Лена стисна ръката ми.
Добре съм.
Чувах тропането на обувките на Ридли зад нас. Линк подтичваше до мен.
— Човече, ако ме очакват такива неща, тази година ще бъде размазваща!
Опитвах се да се убедя, че е прав, докато минавахме напряко през пожълтялата трева и под краката ни скърцаха мъртви скакалци.
7.IX
Дребни проблеми
Има нещо в това да влезеш в училище, хванат ръка за ръка с човека, когото обичаш. Странно е, но не лошо странно. Най-прекрасното странно. Спомнях си как преди гледах двойките, които се движеха залепени като спагети. Има толкова много начини да се долепиш за някого. Ръце, метнати през вратовете, ръце, пъхнати на кръст в джоба на другия. Не можехме просто да вървим, без раменете ни да не потърсят начин да се допрат, сякаш телата ни гравитираха по собствена воля едно към друго.
Трябваше да съм свикнал досега, но все още се чувствах особено, когато вървяхме по коридора и всички зяпаха Лена. Тя винаги е била най-красивото момиче в училище, независимо какъв цвят бяха очите й. Освен това всички я познаваха. Тя си беше такава — имаше свои вътрешни сили и не говоря само за свръхестествените. Момчетата не можеха да се въздържат да не я загледат, без значение какво беше направила или колко откачено изглеждаше или се държеше.
И сега я зяпаха по същия начин.
Успокой се, любовнико.
Лена се бутна закачливо в мен.
Бях забравил каква е тази разходка. След шестнайсетия й рожден ден я губех с всяка минута, с всеки час. В края на учебната година се бе отдалечила от мен толкова, че дори не успявах да я засека по коридорите на училище. Беше само преди няколко месеца. Но сега, когато бяхме отново заедно, си припомних усещането.
Не ми харесва как те гледат.
Как?
Спрях и докоснах лицето й под луната — красивото петно по рождение на скулата й. И през двама ни премина тръпка и аз се приближих, за да открия устните й.
Ето така.
Тя ме отблъсна с усмивка и ме повлече по коридора.
Схванах. Но мисля, че си се объркал. Виж.
Емъри Уоткинс и другите момчета от баскетболния отбор гледаха втренчено покрай нас, когато подминахме шкафчето му. Той дори ми кимна леко.
Съжалявам, че те разочаровам, Итън, но те не гледат мен.
Чух гласа на Линк.
— Как сте, пичове? Ще постреляме ли този следобед или какво?
Удари с юмрук за поздрав юмрука на Емъри и продължи по коридора. Но те не гледаха и него.
Ридли вървеше на крачка зад нас. Прокарваше бавно дългите си розови нокти по заключените вратички на шкафчетата. Когато стигна до това на Емъри, бавно го затвори.
— Здравейте… момчета.
Така, както изговаряше бавно думите, Ридли все още звучеше като Сирена.
Емъри застина на място, а тя го подмина, докосвайки с пръсти гърдите му. С черната си пола показваше толкова много от голите си крака, че този вид трябваше да бъде забранен със закон. Целият отбор се обърна, да я изгледа.
— Коя е приятелката ти? — попита Емъри Линк, без да сваля очи от Ридли. Беше я виждал и преди — в магазина, когато и аз я видях за първи път, и на зимния бал — тогава тя съсипа физкултурния салон, но сега търсеше специално представяне, по-отблизо, по-лично.
— Кой се интересува? — попита Ридли, като наду голямо балонче с дъвката си.
Линк я погледна и я сграбчи за ръката.
— Никой.
Учениците се разделиха от двете им страни и им разчистиха пътя, докато една бивша Сирена и един четвърт инкубус тръгнаха заедно по коридора, за да завладеят гимназия „Джаксън“. Чудех се какво ли щеше да каже Ама за това.
Да се свети името на Младенеца. И небесата да са ни на помощ.
— Шегуваш ли се? Наистина ли се предполага да си държа нещата в този миризлив ковчег?
Ридли се взираше в шкафчето, сякаш очакваше оттам да изскочи нещо.
— Рид, била си и преди в училище, имала си шкафчета — каза търпеливо Лена.