Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен мрак
Книга втора от "Хроники на чародейците"
„Можем лесно да простим на дете, което се страхува от тъмнината; истинската трагедия в живота е, когато възрастният човек се страхува от светлината.“
За Сара Бърнс, Джули Шейна и Дженифър Бейли Хънт, защото поради някакви тъпи причини не пожелаха да сложим имената на корицата им.
Преди
Чародейката
Преди мислех, че нашият погребан в затънтените гори на Южна Каролина град, забутан в най-ниската част на калната долина на река Санти, е в средата на нищото. Място, в което никога нищо не се случва и никога нищо няма да се промени. Също като вчера и днес невъзмутимото слънце ще изгрее над Гатлин и ще ни жули цял ден, без да допусне и най-слабият ветрец да противоречи на волята му. Утре съседите ми ще се настанят на люлеещите се столове на верандите си, жегата и клюките ще се смесят и ще се топят като кубчетата лед в чашите им със студен чай, както е било през последните сто-двеста години. Тук традициите са толкова непоколебимо установени, че е трудно да промениш и най-малкото нещо в тях. Те са вкоренени във всичко, което правим, или по-скоро — във всичко, което не правим. Можем да се родим, да се оженим, да умрем и методистите ще продължават да пеят все същата песен.
Неделите са за църква, в понеделник се пазарува в „Стоп енд Шоп“, единствения по-голям магазин в града. Останалата седмица включва огромно изобилие от нищо и малко повече пай, ако сте от щастливците като нашето семейство, които живеят с икономка като Ама, която всяка година печели първо място на местната благотворителна разпродажба на домашно приготвени пайове. Старата мис Монро, известна с това, че има само четири пръста на едната си ръка, все още преподава котильон1 и бялата й ръкавица с липсващ пръст продължава да се полюшва, докато тя се носи елегантно в ритъма на танца заедно с дебютантките. Мейбълин Сътър все така подстригва в салона „Клъцни-къдри“, въпреки че загуби по-голямата част от зрението си някъде по времето, когато навърши седемдесет. Сега постоянно забравя да поставя предпазителите на машинката за бръснене и подстригването може да бъде доста болезнено преживяване, а линиите по главата си няма да видиш в никое модно списание. Карлтън Ийтън никога не се предава и в дъжд, и в слънце винаги отваря пощата, преди да я достави до получателя. Ако новината е лоша, ще ви я каже лично. По-добре е да я чуеш от познат човек като него.
Този град ни притежава и това е и хубаво, и лошо. Той ни познава до най-дребната подробност, наясно е с всеки грях, с всяка тайна, с всяка рана. Може би затова повечето хора никога не си правят труда да го напуснат, а тези, които си тръгнат, никога не се завръщат. Преди да срещна Лена, аз щях да бъда от вторите. Щях да си тръгна оттук пет минути след като завърша гимназията. Завинаги.
После се влюбих в чародейка.
Тя ми показа, че под грапавите улички на моя град има един съвсем различен свят. Който е бил тук през цялото време, скрит от очите ни. Гатлин на Лена беше място, където се случваха всякакви неща — невъзможни и свръхестествени, неща, които можеха да променят живота ти. Или да го унищожат.
Докато обикновените хора от градчето подрязваха розовите си храсти или прибираха окапалите праскови от градините си, светлите и тъмните чародейци, всеки със своята уникална и могъща дарба, бяха въвлечени във вечна битка — свръхестествена гражданска война, в която нямаше шанс някоя от двете страни да развее бяло знаме. Гатлин за Лена беше дом на демони, на опасност и на проклятието, белязало семейството й преди стотици години. И колкото повече се доближавах до Лена, толкова повече нейният Гатлин настъпваше към мен.
Преди няколко месеца вярвах, че нищо никога няма да промени този град. Сега знам много повече и ми се иска това все още да беше вярно. Защото от мига, в който се влюбих в чародейката, никой от хората, които обичах, вече не беше в безопасност. Лена мислеше, че тя е единствената прокълната, но грешеше.
Сега това беше нашето общо проклятие.
15.II
Вечният покой
Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси — демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха, когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.
1
Котильон — френски салонен танц, при който танцуващите образуват различни фигури. — Б.пр.