— Годините в гимназията са най-кошмарните в живота.
— Така ли?
— Със сигурност. Трябва да се върнеш.
— И как се предполага това да ме накара да се почувствам по-добре?
— Не знам. Да кажем, че времето в училище е толкова ужасно, че всичко след това ще ти се струва страхотно в сравнение с него?
— По твоята логика трябва да прекарвам целия си ден с директор Харпър.
— Може да се пробваш и за мажоретка.
Тя завъртя гердана си около пръста си и талисманите по него се блъснаха един в друг.
— Звучи ми изкушаващо.
Усмихна се, почти се засмя и разбрах, че ще дойде с мен.
Лена се отпусна на рамото ми и по целия път до училище останахме така.
Но когато стигнахме до паркинга, не успя да намери сили да излезе от колата, а аз не посмях да изключа двигателя.
Савана Сноу, кралицата на гимназия „Джаксън“, мина покрай нас, приглаждайки към тялото си тясната си тениска. Емили Ашър, нейната вярна дружка, вървеше след нея, без да спира да пише есемеси, докато се промъкваше между колите. Емили ни видя и дръпна Савана за ръката. Те застинаха на място, реакция на всяко добре възпитано от майка си момиче от Гатлин при среща с човек, който скоро е загубил близък роднина. Савана притисна учебниците си до гърдите си и кимна тъжно с глава към нас. Сякаш гледахме стар ням филм.
Чичо ти е на по-добро място, Лена. Той е пред портите на Рая и хор от ангели го води към обичния ни Създател.
Преведох посланието им на Лена, но тя вече знаеше какво си мислеха.
Спри!
Лена вдигна тетрадката пред лицето си, опитвайки се да се скрие. Емили ни махна съвсем леко, почти срамежливо с ръка. Без да ни досажда, оставяйки ни сами, като по този начин показваше, че не просто е добре възпитана, но и чувствителна. И не беше нужно да съм телепат, за да разбера какво се случваше в главата й.
Няма да ти досаждам, защото уважавам мъката ти, сладка Лена Дюшан. Но винаги, наистина винаги ще съм тук, до теб, както Добрата книга и мама са ме учили.
Емили кимна на Савана и двете се отдалечиха бавно и натъжено, сякаш не те бяха създали само преди няколко месеца нелепата организация „Ангелите спасители на Джаксън“ с единствената цел да изгонят Лена от гимназията.
В известен смисъл това беше още по-лошо. Емъри се затича да ги настигне, но ни видя и забави ход с помръкнал вид, като потропа леко на капака на колата ми. От месеци не ми беше проговарял, но сега ми показваше подкрепата си. Пълни простотии.
— Не го казвай — сви се Лена почти на топка на седалката до мен.
— Можеш ли да повярваш, че не си свали шапката? Майка му направо ще го линчува, когато се прибере у дома. — Изключих двигателя. — Ако си изиграеш картите добре, можеш дори да станеш главна мажоретка, сладка Лена Дюшан.
— Те са… такива…
Беше толкова бясна, че за миг съжалих, че съм се пошегувал с това. Но подобни неща щяха да се случват през целия ден и по-добре да бъде подготвена, преди да тръгне по коридорите на „Джаксън“. Бях изживял прекалено много време като Бедния Итън Уейт, на когото майка му почина миналата година, за да позволя това да се случи и на нея.
— Лицемери? — Знам, чисто подценяване.
— Овце. — Да, точно попадение. — Не искам да ставам мажоретка, нито да седя на масата им. Не искам дори да гледат към мен. Знам, че Ридли ги изманипулира със своите сили, но ако те не бяха организирали онзи купон за рождения ми ден… ако си бях останала вкъщи, както чичо Макон искаше… — Нямаше нужда да довършва изречението. Може би още щеше да е жив.
— Няма как да си сигурна, Лена. Сарафина щеше да намери друг начин да се добере до теб.
— Те ме мразят и така трябва да бъде. — Косата й започна да се къдри и за миг си помислих, че ще се излее порой, както винаги ставаше в такива случаи. Отпусна глава, без да обръща внимание на сълзите, които се изгубваха в полуделите й къдрици. — Някои неща трябва да си останат същите. Нямам нищо общо с тях.
— Няма да ти противореча за това. Никога не си имала нищо общо с тях, а и не мисля, че някога ще имаш.
— Знам, но нещо се промени. Всъщност всичко се промени.
Загледах се през прозореца.
— Не всичко.
Бу Радли гледаше право към мен. Беше се разположил върху избелялата линия, очертаваща границите на мястото за паркиране до нашето, сякаш беше чакал точно този момент. Бу все още следваше Лена навсякъде като добро чародейско куче. Замислих се колко пъти се бях колебал дали не е по-добре да го кача в колата да се повози с мен. Да му спестя малко време и търчане. Отворих вратата подканващо, но Бу не помръдна.