— Добре. Така да бъде.
Протегнах се да затворя вратата, защото знаех, че никога няма да се качи. И тъкмо тогава той скочи в скута ми, смъкна се покрай волана и се озова в ръцете на Лена. Тя зарови лице в козината му и си пое дълбоко дъх, сякаш това мизерно на външен вид куче създаваше някакъв особен въздух, различен от онзи навън.
Двамата се сляха в една вибрираща маса от черна коса и черна козина.
За около минута цялата вселена стана ужасно крехка, сякаш можеше да се разпадне, ако духнех в погрешната посока или дръпнех погрешната нишка.
Знаех какво трябва да направя. Не можех да обясня чувството, което изпитах, но то ме връхлетя със същата мощ, както някога ме завладяваха сънищата ми. Тогава, когато видях Лена за пръв път в кошмарите си. Те бяха толкова истински, че сутрин намирах кал по чаршафите си или пък речна вода нахлуваше в стаята ми. Това чувство беше същото.
Трябваше да знам каква заплаха се задава на хоризонта. Трябваше да съм човекът, който знае в каква посока да поемем. Тя не виждаше ясно пътя си, нито къде се намира точно в този момент, така че оставах аз.
Загубена. Сега Лена беше загубена, а това беше единственото нещо, което не можех да й позволя да бъде.
Запалих двигателя и дадох на заден ход. Бяхме успели да стигнем до паркинга на училището, но нямаше нужда от повече думи. Знаех, че е време да заведа Лена у дома. Бу остана със затворени очи през целия път към „Рейвънуд“.
Взехме едно старо одеяло и отидохме до „Грийнбриър“; разпънахме го близо до гроба на Женевиев, върху малката тревиста полянка с каменната плоча и ронещата се стена. От всички страни ни заобикаляха почернели дървета и обгорена земя, само на места от твърдата пръст бяха започнали да поникват плахи зелени стръкчета. Дори и сега това си оставаше нашето място — тук за първи път бяхме говорили, след като Лена разби прозореца в часа по английски език само с поглед. И с чародейските си сили. Леля Дел вече не можеше да гледа изгорялото гробище и съсипаните градини, но Лена нямаше нищо против. Тук за последно беше видяла Макон и това го превръщаше в сигурно място. Някак си гледката към разрухата от огъня й се струваше позната, дори успокояваща. Огънят беше дошъл, поглъщайки всичко по пътя си, и после беше изчезнал. Не беше необходимо да се чудиш какво ли друго ще дойде или кога ли ще дойде при нас.
Тревата беше мокра и зелена и аз метнах одеялото върху двама ни.
— Ела по-наблизо, замръзваш.
Лена се усмихна, без да ме погледне.
— И откога ми е нужна причина, за да се приближавам до теб?
Облегна се на рамото ми и останахме така, смълчани, телата ни се топлеха взаимно, пръстите ни бяха преплетени, по ръката ми преминаваха леки тръпки.
Винаги ставаше така, когато се докосвахме — сякаш ме удряше слаб ток, който се усилваше при всеки наш допир. Напомняне, че чародейците и смъртните не могат да бъдат заедно. Не без това да доведе до фатален край за смъртния.
Погледнах към извитите черни клони и черното небе над нас. Сетих се за първия ден, когато последвах Лена до тази градина, как я открих тук да плаче сред високите треви. Гледахме как сивите облаци изчезваха в иначе синьото небе, облаци, които тя местеше само с мисълта си. Синьо небе — това бях аз за нея. Тя беше ураганът Лена, аз просто обикновеният, повече от нормален Итън Уейт. Не можех да си представя какъв щеше да бъде животът ми без нея.
— Виж — надигна се Лена и се пресегна към черните оголени клони.
Съвършен жълт лимон, единственият в градината, заобиколен от пепел. Тя го дръпна и във въздуха се разхвърчаха черни люспи. Жълтата кора на оцелелия плод блестеше в ръката й и Лена се отпусна отново в прегръдката ми.
— Виж го. Не всичко е изгоряло.
— Градината ще израсне наново.
— Знам.
Не звучеше убедено, докато търкаляше отнесено лимона в ръцете си.
— По това време следващата година нищо тук няма да бъде черно.
Лена погледна към клоните и небето над главите ни, после се приведе над мен, а аз я целунах по челото, по носа, по идеалните очертания на рождения белег във формата на полумесец на бузата й.
— Всичко ще бъде зелено. Дори тези дървета ще израснат съвсем нови.
Събухме обувките си и допряхме стъпалата си едно в друго. Усещах познатото електрическо пробождане, когато голата ми кожа се допираше до нейната. Бяхме толкова близко, че къдриците й падаха върху лицето ми. Духнах и те се разпиляха.