Бях хванат в нейния плен, повлечен в неизвестна посока от течението, което ни свързваше и същевременно ни разделяше. Наведох се, за да я целуна по устните, а тя пъхна лимона под носа ми, за да ме подразни.
— Помириши.
— Мирише като теб.
Лимони и розмарин, ароматът, който ме беше привлякъл към Лена, когато се срещнахме за пръв път. Тя го подуши с гримаса.
— Да бе, като мен.
— Само не прекалявай с киселия вкус — пошегувах се и аз и я придърпах към себе си, докато косите ни се изпълниха с пепел и трева, а горчивият лимон се загуби някъде под краката ни из одеялото. Кожата ми гореше. Макар че напоследък усещах само силен студ, когато докосвах ръката й или когато се целувахме — истински целувки, аз винаги горях. Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което мога да видя, да почувствам и да чуя започнат да се изгубват в мрака…
Лена ме отблъсна, за мое добро, и двамата се излегнахме на тревата, докато се опитвах да си поема дъх.
Добре ли си?
Аз… добре съм.
Не бях, но не казах нищо повече. Стори ми се, че нещо гори, и изведнъж осъзнах, че беше одеялото. То пушеше под нас, там, където докосваше земята.
Лена скочи бързо и го дръпна. Тревата беше овъглена и утъпкана.
— Итън. Виж тревата.
— Какво за нея?
Все още се опитвах да успокоя дишането си, но не исках тя да забележи. След рождения й ден нещата се влошаваха все повече във физическо отношение за мен. Не можех да не я докосвам, макар понякога да не издържах болката от този допир.
— Гори и сега.
— Странно.
Тя ме погледна спокойно, очите й бяха необичайно тъмни и едновременно с това сияеха с вътрешна светлина. После кимна с глава към тревата.
— Заради мен е.
— Да, определено предизвикваш доста горещи страсти.
— Не се шегувай точно сега. Става по-лошо.
Седнахме един до друг и се загледахме в останките от имението „Грийнбриър“. Но не гледахме точно тях. А силата на огъня.
— Също като майка ми — прозвуча болка в гласа на Лена.
Огънят беше запазената марка на Катаклиста и този на Сарафина беше изгорил всеки сантиметър от полетата в нощта на рождения ден на Лена. Сега самата тя беше започнала да пали огън несъзнателно. Стомахът ми се сви.
— И тревата ще порасне отново.
— Ами ако аз не искам? — каза Лена тихо, замислено, докато пускаше още една шепа овъглена трева да се изсипе между пръстите й.
— Какво?
— Защо трябва да става така?
— Защото животът продължава, Лена. Птиците си летят, пчелите си жужат наоколо. Семената са разпръснати и всичко се ражда наново.
— И после всичко ще изгори отново. Ако си достатъчно голям късметлия да си край мен в този момент.
Нямаше никакъв смисъл да се спори с нея, когато беше в такова настроение. Целият ми живот, прекаран с Ама, която също си имаше своята тъмна страна, ме беше научил на това.
— Понякога наистина става така.
Лена присви колене към гърдите си и отпусна брадичка върху тях. Хвърляше много по-голяма сянка върху тревата, отколкото би трябвало.
— Но все пак съм голям късметлия.
Преместих се напред, докато улових светлината и моята сянка падна върху нейната.
Седяхме така, един до друг, и само сенките ни се докосваха. После слънцето залезе и нашите тъмни двойници, очертани върху земята, се простряха към черните дървета и изчезнаха в здрача. Слушахме песента на цикадите в настъпилата тишина и се опитвахме да не мислим за нищо друго. А после дъждът пак заваля.
1.V
Пропадането
През следващите няколко седмици успях да убедя Лена да напусне имението цифром и словом три пъти. Веднъж отидохме на кино с Линк, най-добрия ми приятел от втори клас, но дори пуканките с шоколадови бонбони — нейната запазена марка — не успяха да подобрят настроението й. Втория път ходихме у дома, за да ядем бисквитките с меласа на Ама и да си направим маратон с филми на ужасите — моята версия на идеалната среща. Тази не беше такава. И третият път отидохме на разходка по брега на река Санта, но тя продължи само десетина минута, защото бяхме нападнати от гигантски комари, които бяха решили да ни изядат.