— Има две лимонови дръвчета на гроба ти.
— Колко щедро. И едно щеше да бъде достатъчно — усмихна се уморено Макон, което беше доста забележително, имайки предвид, че беше прекарал последните няколко месеца в свръхестествен затвор с размерите на яйце и едва ли се беше преработил. — А може би се питаш, млади ми приятелю, как така аз умрях, а ти оживя? Защото трябва да ти кажа, че ако тази история стане известна, съседите ти в квартала ще говорят за това и в следващия си живот.
— Само дето това не стана, сър. Да умрете, имам предвид.
— Прав си, мистър Уейт. Аз съм — и винаги съм бил — определено доста жив. Така да се каже.
Лив пристъпи колебливо напред. Въпреки че вече никога нямаше да стане Пазител, Пазителят вътре в нея продължаваше да търси отговори.
— Мистър Рейвънуд, мога ли да ви попитам нещо?
Макон наклони леко глава.
— А коя си ти, скъпа? Струва ми се, че твоят глас ме призова да изляза от затвора ми.
Лив се изчерви.
— Аз бях, сър. Казвам се Оливия Дъранд и се обучавах при професор Ашкрофт. Преди… — затихна гласът й.
— Преди да направиш заклинанието Ob Lucem libertas!
Лив кимна засрамено.
— Тогава си направила голяма жертва, за да ме спасиш, мис Оливия Дъранд. Длъжник съм ти, а аз винаги плащам дълговете си. Така че за мен ще е чест да отговоря на въпроса ти. И това е най-малкото, което ще направя за теб.
Макар да бе престоял толкова месеци затворен, Макон все още беше джентълмен.
— Очевидно знам как излязохте от Сиянието, но как попаднахте вътре? Невъзможно е един инкубус да се затвори вътре сам, особено когато би трябвало да е мъртъв?
Лив беше права. Той не можеше да го направи сам. Някой му беше помогнал и в мига, в който сферата го освободи, вече знаех кой е бил.
Човекът, когото и двамата обичахме толкова силно, колкото обичахме и Лена, дори в смъртта.
Майка ми — която обичаше книгите и старите предмети, нетрадиционните неща, историята и загадките. Която беше обичала Макон толкова много, че си беше тръгнала, когато той я бе помолил, въпреки че не бе могла да понесе мисълта да го остави. Дори и тогава една част от нея никога не го беше напуснала.
— Тя е била, нали?
Макон кимна.
— Майка ти единствена знаеше за Сиянието. Аз й го дадох. Всеки инкубус би я убил, за да го унищожи. Това беше нашата тайна, последната ни тайна.
— Видя ли я? — погледнах към небето, примигвайки силно. Изражението на Макон се промени. Виждах болката по лицето му.
— Да.
— Изглежда ли…
Каква? Щастлива? Мъртва? Като себе си?
— Красива, както винаги. Красива, както в деня, в който ни напусна.
— И аз я видях.
Спомних си за гробището на Савана и познатата тежка буца заседна на гърлото ми.
— Но как е възможно? — Лив не се опитваше да го предизвика, но просто не разбираше. Никой от нас не разбираше.
Макон беше ужасно тъжен. Беше му трудно да говори за майка ми, също както се измъчвах и аз, когато ми се налагаше да го правя.
— Мисля, че ще откриете, че невъзможното е много по-често възможно, особено в чародейския свят. Но ако имате сили да направите още едно последно пътешествие с мен, ще ви покажа.
Направи широк подканящ жест към мен с едната си ръка, а другата предложи галантно на Лив. Ридли пристъпи напред и ме хвана за ръката. Аз се поколебах, но после помогнах на куцукащия Линк да се опре на нея и така затворихме кръга.
Макон ме погледна и преди да успея да разгадая изражението му, въздухът се изпълни с дим…
Макон се опита да се задържи, но му се зави свят. Виждаше абаносовото небе над себе си, осеяно с оранжеви пламъци. Не можеше да види как Хънтинг се храни, но усещаше зъбите на брат си, забити в рамото си. Когато Хънтинг се засити, пусна изцеденото тяло на Макон на земята. Макон не знаеше колко време беше минало, но когато отвори очи, видя бабата на Лена, Емалин, коленичила над него. Чувстваше топлината от лечителската й сила да преминава през тялото му. Итън също беше тук. Макон се опита да каже нещо, но не знаеше дали могат да го чуят. Намери Лена, това искаше да му каже. Итън явно го беше чул, защото стана и изчезна сред огъня и облаците дим. Момчето толкова приличаше на Амари, упорито и безстрашно. Толкова приличаше на майка си, предано и честно, и обречено на сърдечната болка, която идваше с любовта към чародеец. Макон все още мислеше за Джейн, когато съзнанието му го предаде.