Лив звучеше като истински Пазител повече от всякога досега.
Макон наклони леко глава.
— Разбирам. Оливия?
— Да, сър?
— С цялото ми уважение, нямаме време да се съобразяваме с Пазители. Днешният ден изисква някои конкретни действия да не намират място в архивите. Най-малкото, да не бъдат разказвани. Разбираш ли ме?
Лив кимна. Изражението й показваше, че разбира повече, отколкото той предполага.
— Тя вече не е Пазител.
Лив беше спасила живота му и бе унищожила своя. Заслужаваше уважението на Макон, най-малкото.
— Няма шанс да стана, не и след това — въздъхна тя.
Вслушах се в разбиващите се вълни и си пожелах да отнесат мислите ми със себе си в дълбините на морето.
— Всичко се е променило.
Очите на Макон се стрелнаха отново първо към Лив, после към мен.
— Нищо не се е променило. Поне не нещо важно. Може да стане, но още не е.
Линк се закашля неловко.
— Но какво можем да направим? Вижте ни само. — Спря за секунда. — Те имат цяла армия инкубуси и кой знае какво още там долу.
Макон ни огледа критично.
— А ние с какво разполагаме? С бивша Сирена, загубила силите си, с Пазител отстъпник, със загубен по пътя си Водач и… с теб, мистър Линкълн. Доста пъстър, но всъщност и изобретателен отбор. — Лусил измяука. — И да, с теб, мис Лусил.
Осъзнах каква разнебитена дружина бяхме — ранени, мръсни, изтощени…
— Да, някак си успяхте да стигнете дотук. И ме освободихте от Сиянието, което не е малко постижение.
— Да не казваш, че можем да се справим с тях? — попита Линк със същото изражение на лицето, както когато видяхме Ърл Пети да влиза в бой с целия бейзболен отбор на гимназията „Съмървил“.
— Казвам, че нямаме време да стоим тук и да си бъбрим, колкото и да се наслаждавам на приятната ви компания. Трябва да се погрижа за някои неща и племенницата ми е на първо място. — Макон се обърна към мен. — Водачо, покажи ни пътя.
Пристъпи напред към входа на пещерата и в този момент краката му се огънаха. Облак гъст прах се вдигна там, където беше паднал. Погледнах го, докато седеше сред калта в овъгленото си официално сако. Още не се беше възстановил от преживяното в Сиянието. Имахме нужда от друг план.
20.VI
Армия от един
Макон беше настоятелен. Не беше в състояние да върви, но знаеше, че не разполагаме с много време и бе решен да тръгне с нас. Не спорих, защото дори един слаб Макон щеше да бъде много по-полезен от четирима смъртни без каквито и да било сили.
Поне така се надявах.
Знаех накъде трябваше да поемем. Лунната светлина все още се лееше през тавана на крайбрежната пещера в далечината пред нас. Докато с Лив помагахме на Макон да върви по брега към осветената пещера, стъпка по стъпка, той вече беше приключил с въпросите към мен и беше мой ред.
— Защо Сарафина иска да призове Седемнайсетата луна сега?
— Колкото по-скоро Лена се Призове, толкова по-скоро тъмните чародейци ще подсигурят съдбата си. Лена става все по-силна с всеки ден. Знаят, че ако изчакат още малко, тя ще може сама да вземе решение. Ако обстоятелствата около моята гибел са им известни, предполагам, ще искат да се възползват от факта, че в момента е уязвима.
Спомних си как Хънтинг ми каза, че Лена е убила Макон.
— Известни са им.
— Итън, изключително важно е да ми кажеш всичко, което знаеш.
Ридли крачеше от другата страна на Макон.
— Още от рождения ден на Лена Сарафина трупа сили от Огъня на мрака, за да стане достатъчно могъща и да успее да пробуди Седемнайсетата луна.
— Говориш за оня откачен огън, който беше наклала там в гората?
Начинът, по който Линк го каза, ме наведе на мисълта, че той си представя ламаринени кофи за боклук, горящи нощем край езерото. Ридли поклати глава.
— Това не беше Огънят на мрака. Това беше нейна проява, на Сарафина. Тя го създаде.
Лив кимна.
— Ридли е права. Огънят на мрака е източникът на цялата магическа сила. Ако чародейците насочат колективната си енергия обратно към източника, той ще стане многократно по-могъщ. Нещо като свръхестествена атомна бомба.