— Искаш да кажеш, че ще избухне?
Линк вече не изглеждаше толкова убеден в решението си да преследва Сарафина.
Ридли му се усмихна презрително.
— Няма да избухне, гений. Но Огънят на мрака може да причини някои сериозни проблеми.
Вдигна глава към пълната луна и към лъча светлина, който създаваше пряка пътека към пещерата. Значи не луната подхранваше огъня. Силата на тъмния огън се вливаше в нея. Така Сарафина бе призовала луната и беше променила естествения й цикъл.
Макон погледна Ридли внимателно.
— Защо Лена се съгласи да тръгне с теб?
— Успяхме да я убедим, аз и Джон.
— Кой е този Джон и каква е ролята му в нашата история?
Ридли гризеше лилавите си нокти.
— Той е инкубус. Или поне някакъв хибрид. Отчасти инкубус, отчасти чародеец и притежава наистина огромни сили. Обсебен е от Голямата бариера и вярва, че когато стигнем там, ще открием един идеален свят.
— Това момче знае ли, че Сарафина ще бъде там?
— Не, той е истински вярващ. Смята, че Голямата бариера ще реши всичките ни проблеми като някаква чародейска утопия — въздъхна Ридли с презрение.
Виждах ясно гнева в очите на Макон. Зеленото отразяваше емоциите му така, както черното преди не успяваше.
— Как е възможно ти и някакво момче, което дори не е чистокръвен инкубус, да убедите Лена в нещо толкова абсурдно?
Ридли извърна очи встрани.
— Не беше трудно. Лена не беше на себе си. Мислеше, че вече няма къде другаде да отиде.
Взирах се в сините й очи и не можех да не се зачудя какво ли изпитваше към тъмния чародеец, какъвто тя самата беше само преди няколко дни.
— Дори да се е чувствала виновна за смъртта ми, защо би решила, че мястото й е при вас, при един тъмен чародеец и един демон?
Макон не го каза с презрение, но видях, че думите му засегнаха Ридли.
— Лена се мразеше и мислеше, че ще стане Мрак. — Погледна към мен. — Искаше да отиде на място, където няма да нарани никого. Джон й обеща, че ще бъде до нея, когато всички други я изоставят.
— Аз щях да бъда до нея — отекна гласът ми в каменните стени край нас.
Очите на Ридли направо ме пронизваха.
— Дори ако станеше Мрак?
Звучеше напълно логично. Лена беше разкъсвана от вина и се измъчваше, а Джон разполагаше с всички отговори, за разлика от мен. Замислих се за това колко отдавна двамата бяха заедно, само той и Лена — колко нощи, из колко мрачни Тунели…
Джон не беше смъртен. Докосването й нямаше да го убие. Джон и Лена можеха да правят всичко, което пожелаеха, всички неща, които бяха забранени за нас с нея. Една картина се заби в съзнанието ми — те двамата, сгушени един в друг, преплетените им тела в мрака… Така, както се бяхме прегърнали с Лив в Савана.
— Има и още нещо. — Трябваше да му кажа. — Сарафина не е сама. Ейбрахам й помага.
Нещо премина по лицето на Макон, но не можех да определя какво.
— Ейбрахам. Не съм изненадан.
— И виденията се промениха. Когато бях там, имах чувството, че той може да ме види.
Макон изгуби равновесие и за малко да падне върху мен.
— Сигурен ли си?
Кимнах.
— Каза името ми.
Макон ме погледна по същия начин, както в нощта на Зимния бал, на който Лена танцува за пръв път в живота си. Сякаш му беше жал за мен — заради нещата, които трябваше да направя, заради отговорностите, които поемах. Така и не разбра, че това е без значение за мен.
Продължи да говори, а аз се опитах да се съсредоточа:
— Нямах представа, че нещата са се развили толкова бързо. Трябва да бъдеш изключително предпазлив, Итън. Ако Ейбрахам е установил връзка с теб, тогава той може да те вижда така ясно, както и ти него.
— Искаш да кажеш и извън виденията?
Мисълта за Ейбрахам, който наблюдава всяко мое движение, не беше най-успокояващата.
— За момента нямам отговор на този въпрос. Но докато разбера какво става, трябва да бъдеш много внимателен.
— Ще се справя с това. След като се преборим с армията от инкубуси, за да спасим Лена.
Колкото повече говорехме за това, толкова по-невъзможно ми се струваше.
Макон се извърна и отново погледна Ридли.
— Това момче свързано ли е по някакъв начин с Ейбрахам?
— Не знам. Той убеди Сарафина, че тя може да призове преждевременно Седемнайсетата луна.