Ридли изглеждаше нещастна, изтощена и окаяна.
— Дете, искам да ми кажеш всичко, което знаеш.
— Не съм толкова високо в хранителната верига, чичо Макон. Никога не съм го срещала. Всичко, което знам, ми е казала Сарафина.
Беше ми трудно да повярвам, че това е същото момиче, което почти убеди баща ми да скочи от балкона на Историческото общество. Беше толкова тъжна и съкрушена.
— Сър? — обади се колебливо Лив. — Нещо ме тормози, откакто срещнахме Джон Брийд. Имаме хиляди семейни дървета на инкубуси и на чародейци в „Lunae libri“, стотици години история. Как така този човек изведнъж се появява отникъде и няма никакви сведения за него? Джон Брийд, имам предвид.
— Аз самият се питах абсолютно същото. — Макон отново тръгна напред, приведен леко на една страна. — Но той не е инкубус.
— Не изцяло — отвърна Лив.
— Но е силен като такъв — ритнах камъните под краката си.
— Все тая. Мога да го разбия — сви рамене Линк.
Ридли спря на място.
— Той не се храни, чичо Макон. Никога не съм виждала да го прави.
— Интересно.
Лив кимна.
— Наистина.
— Оливия, ако нямаш нищо против… — Макон протегна ръката си, за да се хване за нея. — Знаеш ли за случаи на хибриди от вашата страна на Атлантика?
Лив се приближи до него, за да се облегне на рамото й и да ми даде възможност да си почина.
— Хибриди? Надявам се, че не…
Лив и Макон продължиха напред по камъните, а аз изостанах назад. Извадих гердана на Лена от джоба си. Докоснах талисманите й внимателно, но те бяха безсмислени без нея. Герданът беше по-тежък, отколкото предполагах. А може би това беше просто тежестта на съвестта ми.
Стояхме на скалата над входа на пещерата и наблюдавахме сцената. Морската пещера беше огромна, изградена от абсолютно черни вулканични скали. Луната беше толкова ниско, че изглеждаше, сякаш всеки момент ще падне от небето. Глутницата инкубуси пазеха отвора на пещерата, а вълните се разбиваха в черните скали пред тях и пръските вода падаха върху ботушите им.
Не само лунната светлина беше привлечена към пещерата. Множество Бесове, виещи се черни сенки, излизаха от водата и се спускаха от небето. Те кръжаха над входа и над отвора в тавана, създавайки някаква свръхестествена вихрушка. Гледах как един Бяс се надига от водната повърхност, неговата неспираща да се върти сянка се отразяваше идеално точно в морето отдолу.
Макон посочи към призрачните им форми.
— Сарафина ги използва, за да подхранва Огъня на мрака.
Истинска армия. Какъв шанс имахме? Беше по-лошо, отколкото предполагах, и възможността да спася Лена все повече ми се струваше чиста фантазия. Поне имахме Макон.
— Какво ще правим?
— Ще се опитам да ви помогна да влезете вътре, но после ти сам ще трябва да намериш Лена. Все пак ти си Водачът, нали?
Ще ни помогне да влезем вътре? Майтап ли си правеше?
— Звучи така, сякаш ти няма да влезеш с нас?
Макон се отпусна на скалата и седна на самия й ръб.
— Предположението ти е правилно.
Не се опитах да прикрия гнева си.
— Шегуваш ли се? Сам го каза — мислиш ли, че можем сами да спасим Лена: Сирена, загубила силите си, смъртен, който никога не е имал такива, библиотекарка и аз? Срещу глутница инкубуси и Бесове, достатъчно на брой, за да свалят целия въздушен флот на Щатите? Сериозно ли говориш? Кажи ми, че имаш някакъв план.
Макон вдигна поглед към луната.
— Ще ви помогна, но оттук. Довери ми се, мистър Уейт. Така трябва да бъде.
Стоях там, взирайки се в него. Беше напълно сериозен. Щеше да ни изпрати там сами.
— И се предполага това да ни успокои.
— Там долу ви очаква само една битка и тя не е нито моя, нито на приятелите ти. Тя е лично твоя, синко. Ти си Водач, смъртен с велика мисия. Ти се бориш сам, откакто те познавам — с услужливите дами от ДАР, с Дисциплинарния комитет, с Шестнайсетата луна, дори с приятелите си. Не се съмнявам, че ще откриеш своя път и начин да се справиш с това, което ти предстои.
Да, бях се борил цяла година, но това не ме успокояваше. Мисис Линкълн приличаше на човек, който ще ти изсмуче живота, но всъщност не можеше да го направи. Това, което ни очакваше под нас обаче, беше съвсем различна история.
Макон извади нещо от джоба си и го притисна в ръката ми.
— Ето. Само това имам, тъй като скорошното ми пътуване беше по-скоро неочаквано и нямах време да се подготвя.