Леля Каролин разтвори широко ръце. Исках да я прегърна толкова силно, че и на двама ни да не ни остане дъх и да не я пусна.
— Да влезем вътре — махна Ама с ръка към татко от верандата. — Направих торта с кока-кола и пържено пиле. Ако не ги изядем скоро, това пиле може да реши да се прибере у дома.
Леля Каролин хвана баща ми за ръка и го поведе по стълбището. Имаше същата кестенява коса и крехко тяло като мама и за секунда ми се стори, че и двамата ми родители се бяха прибрали у дома и влизаха през старата външна мрежеста врата на къщата, принадлежаща от десетилетия на фамилията Уейт.
— Трябва да се прибирам.
Лена беше притиснала дневника към гърдите си като щит.
— Не е нужно. Ела с нас.
Моля те.
Не й предложих от любезност. Не исках да се прибира там сама. Преди няколко месеца тя щеше да го разбере. Но предполагам, че днес умът й беше някъде другаде, защото не се усети.
— Трябва да прекараш известно време със семейството си.
Надигна се на пръсти и ме целуна, устните й едва докоснаха бузата ми. Измина половината път до колата си, преди да се наканя да протестирам по някакъв начин.
Гледах как фастбекът, старата спортна кола на Ларкин, изчезва по нашата улица. Лена вече не караше катафалката. Доколкото знаех, не я беше поглеждала от погребението на Макон. Чичо Баркли я бе паркирал зад старата плевня в „Рейвънуд“ и я беше покрил с брезент. Сега караше колата на Ларкин, която беше черна и хромирана, с полегат покрив отзад. Линк направо изплези език, когато я видя за пръв път. „Знаеш ли колко мацки мога да забия с това возило?!“
След като братовчед й предаде цялото си семейство, просто не разбирах как Лена може да използва колата му. Когато я попитах, тя сви рамене и каза: „Той вече не се нуждае от нея“. Може би смяташе, че наказва Ларкин, като взема нещо негово. Той също имаше вина за смъртта на Макон и тя никога нямаше да му го прости. Гледах как колата завива зад ъгъла и ми се искаше да изчезна заедно с нея.
Когато влязох в кухнята, кафето от цикория вече кипеше, както и проблемите. Ама крачеше неспокойно край мивката и говореше по телефона, като на всяка минута-две закриваше с ръка слушалката и препредаваше разговора на леля Каролин.
— Не са я виждали от вчера. — Ама постави слушалката отново до ухото си. — Направи сладък пунш на леля Мърси и я сложи в леглото, докато я намерим.
— Кого да намерим? — погледнах към татко, но той сви рамене.
Леля Каролин ме дръпна от кухненската мивка и ми прошепна по начина, по който говорят южняшките дами, когато нещо е прекалено ужасно, за да го кажат на висок глас:
— Лусил. Изчезнала е.
Лусил беше сиамската котка на леля Мърси, която прекарваше по-голямата част от времето си, тичайки из предния двор на пралелите ми, вързана на каишка за простора — занимание, което Сестрите наричаха „упражнение“.
— Какво имаш предвид?
Ама прикри отново слушалката с ръка, присви очи и стисна устни. Погледът.
— Изглежда някой е втълпил на леля ти идеята, че котките не трябва да бъдат връзвани, защото имат инстинкт и винаги се прибират вкъщи. Ти не знаеш нищо за това, нали?
Всъщност не беше въпрос. И двамата знаехме, че повтарях това от години.
— Ама котките не се държат на каишка… — опитах се да се защитя, но беше прекалено късно.
Ама ме изгледа студено и се обърна към леля Каролин.
— Изглежда леля Мърси седи и чака на верандата, без да откъсва поглед от каишката, която все още виси на простора за пране. — Свали ръката си от слушалката. — Трябва да я приберете вътре и да поставите краката й нависоко. Ако е замаяна, сварете й чай от глухарчета.
Изнизах се от кухнята, преди да получа още от ледените погледи на Ама. Супер. Котката на моята стогодишна леля беше изчезнала, и то по моя вина. Трябваше да се обадя на Линк и да видя дали няма да се навие да пообиколим с колата му из града, за да потърсим Лусил. Може би демозаписите на Линк щяха да я подплашат и тя щеше да излезе от скривалището си.
— Итън? — Татко стоеше в коридора, точно пред вратата на кухнята. — Може ли да поговорим за секунда?
От това се ужасявах, частта, в която той ми се извинява за всичко и се опитва да ми обясни защо ме е пренебрегвал цяла година.
— Да, естествено.
Но не бях сигурен, че искам да го чуя. Вече дори не бях ядосан. Когато почти загубих Лена, една част от мен разбра защо татко се беше смахнал. Не можех да си представя живота си без Лена, а той беше обичал майка ми повече от осемнайсет години.