— Стара кръв, може би на седемдесет — сто години. Мога да го усетя.
Линк я зяпна с отворена уста.
— Тя да не очаква да правим и ние същото?!
Леа се наведе към врата на втория инкубус за около минута и после ни махна с ръка.
— Вървете.
Не помръднах.
— Какво… какво да правя?
— Бий се.
Входът на пещерата беше ужасно ярък — сякаш слънцето грееше отвътре.
— Не мога.
Линк погледна нервно към пещерата.
— За какво говориш, човече?
Вдигнах очи и огледах приятелите си.
— Мисля, че трябва да се върнете. Прекалено е опасно. Не биваше да ви забърквам в това.
— Никой не ме е забърквал в нищо. Дойдох, за да… — Линк погледна към Ридли, после се извърна неловко встрани. — За да се отърва от всичко.
Бившата чародейка отметна калната си коса с драматичен жест.
— Е, аз определено не съм дошла тук заради теб, приятелче. Не се ласкай прекалено. Колкото и да ми харесва да се мотая с кретени като вас, аз съм тук, за да спася братовчедка си. — Погледна към Лив. — А твоето извинение какво е?
Лив отговори спокойно:
— Вярваш ли в съдбата?
Всички я погледнахме като че ли беше полудяла, но тя не ни обърна внимание.
— Е, аз вярвам. Наблюдавам чародейското небе, откакто се помня, и мога да забележа, когато то се променя. Южната звезда, Седемнайсетата луна, селенометърът ми, за който всички вкъщи ми се подиграват — това е съдбата ми. Писано ми е да съм тук. Дори ако… без значение какво ще се случи.
— Схванах — каза Линк. — Дори ако всичко се прецака и знаеш, че ще загубиш всичко, което си имал, понякога просто трябва да го направиш.
— Нещо такова.
Линк потърка кокалчетата на пръстите си.
— Е, и какъв е планът?
Погледнах към най-добрия си приятел, който беше разделил с мен своето шоколадче „Туинки“ в автобуса във втори клас. Наистина ли щях да му позволя да ме последва в пещерата, за да умре?
— Няма план. Не можеш да дойдеш с мен. Аз съм Водач. Това е моя отговорност, не твоя.
Ридли изпуфтя с досада.
— Очевидно тази работа с водачеството не ти е обяснена както трябва. Ти не притежаваш никакви суперсили. Не можеш да прескачаш високи сгради с един подскок, нито да се биеш с тъмни чародейци в компанията на магическата си котка. — Лусил явно разбра, че се говори за нея, защото наостри уши. — На практика си малко прехвален туристически екскурзовод, който изобщо не е подготвен за среща с банда тъмни чародейци. Също като малката Мери Попинз.
— Аквамен — намигна ми Линк.
Лив досега мълчеше, но изведнъж се намеси:
— Тя е права, Итън. Не можеш да се справиш сам.
Знаех какво щяха да направят — или по-скоро, какво нямаше да направят. Нямаше да си тръгнат. Поклатих глава.
— Вие сте идиоти.
Линк се ухили.
— Но не обикновени. Ние сме смели до смърт идиоти.
Останахме плътно притиснати до стените на пещерата, като следвахме лунната светлина, която проникваше през цепнатината в тавана й. Щом завихме зад ъгъла, лъчите станаха непоносимо ярки и видях кладата под нас. Издигаше се в центъра на пещерата, заобиколена от златни пламъци, и поглъщаше пирамидата от изпочупени дървета. Върху нея висеше закачена като на невидими жици каменна плоча, донякъде приличаща на олтар на маите. Няколко протрити каменни стъпала водеха до олтара. На стената зад плочата бяха нарисувани тъмни чародейци, сплели ръце в магически кръг.
Тялото на Сарафина лежеше върху олтара точно както при появата й в гората. Това беше единствената прилика с онази случка. Лунната светлина се просмукваше през покрива и заливаше тялото й, излизайки след това от него във всички посоки под формата на лъчи, сякаш се отразяваше от призма. Сякаш Сарафина задържаше светлината от луната, която бе призовала да се яви по-рано от определеното й време — Седемнайсетата луна на Лена. Дори златистата й рокля изглеждаше като изтъкана от хиляди сияйни метални нишки.
Лив затаи дъх.
— Никога не съм виждала подобно нещо.