Выбрать главу

— Викането на такваз помощ е точно по специалността ми.

Арелия извади някаква дрънкалка, а Туайла седна на земята и се намести удобно. Нямах никаква представа какво щеше да прави. Ама разпръсна костите и започна да се мъчи с капака на една от своите стъкленици.

— Гробищна пръст от Южна Каролина. Най-добрата. Нося я от вкъщи. — Взех стъкленицата от нея и я отворих, като си мислех за нощта, когато я бях последвал в блатото. — Трябва да се погрижим за Бесовете. Това няма да спре Сарафина или калпавия брат на Мелхизедек, но ще отнеме част от нейните сили.

Бабата на Лена и Ридли погледна към черния тайфун от Бесове, които се виеха над огъня и го подклаждаха.

— Божичко, ама ти наистина не си преувеличила, Амари. Много са се насъбрали тук.

Видях как погледът на старата жена се премести от неподвижното тяло на Сарафина към Лена и изражението й стана по-сурово. Ридли пусна ръката й, но не се отдръпна встрани.

Линк въздъхна с облекчение.

— Човече, следващата неделя отивам на църква, казвам ти.

Не му отвърнах, но и на мен ми беше минала подобна мисъл.

Ама се втренчи в пръстта, която беше разпръснала под краката си.

— Време е да ги изпратим отново там, където им е мястото.

Баба Емалин, най-старата жена от чародейците, които познавах, оправи решително палтото си.

— И тогава аз ще се разправям с дъщеря си.

Ама, Арелия и Туайла седнаха с кръстосани крака върху влажните скали и се хванаха за ръце.

— Всяко нещо по реда си. Първо да се отървем от Бесовете.

Възрастната жена отстъпи назад и им освободи пространство.

— Това би било чудесно, Амари.

Трите жени затвориха очи. Гласът на Ама беше силен и чист, въпреки бръмченето на вихрушката и неясното жужене на тъмната магия.

— Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, имаме нужда от вашата намеса още веднъж. Призовавам ви на това място. Намерете пътя си към този свят и прогонете онези, които не принадлежат на него.

Очите на Туайла се обърнаха навътре и тя започна да пее:

— Les lois, мои духове, мои водачи,/разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

После повдигна ръце над главата си.

— Repasser! Преминете обратно!

— Отново! — извика Арелия на английски.

— Les lois, мои духове, мои водачи,/разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

Туайла продължи да напява, смесвайки своя креолски френски с английския на Ама и Арелия. Гласовете им се извисяваха като чуден хор. През цепнатината на тавана на пещерата се виждаше небето, което се смрачаваше край лъча лунна светлина, сякаш жените в кръга призоваваха буреносен облак да доведе тяхна собствена буря. Но не викаха на помощ буреносен облак. Те създаваха различна вихрушка, мракът се завихряше над тях като съвършено торнадо, спускащо се към центъра на техния кръг. За миг си помислих, че огромната спирала само ще ни убие по-бързо, тъй като щеше да привлече към нас вниманието на всички Бесове и инкубуси наоколо.

Трябваше вече да съм се научил, че не бива да се съмнявам в тях.

Призрачните фигури на Великите започнаха да се материализират край нас: чичо Абнър, леля Дилайла, леля Айви и Сула Пророчицата. Сякаш изплуваха от пясъка и пръстта, телата им се оформяха от тях песъчинка по песъчинка.

Нашите три орисници продължаваха да пеят:

— Разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

След секунда дойдоха още духове от Отвъдния свят, още Блудници. Раждаха се от въртящата се спирала на пръстта като пеперуди от пашкулите си. Великите и духовете привличаха Бесовете — сенчестите създания се спуснаха към тях с ужасяващите писъци, които помнех от Тунелите. Великите започнаха да растат. Сула беше толкова голяма, че нанизите на гердана й приличаха на гигантски въжета. На чичо Абнър му трябваше само мълния в ръка и тога и щеше да бъде като Зевс, надвиснал заплашително над нас. Бесовете се отдръпнаха от Огъня на мрака и полетяха встрани като черни ивици, разкъсващи небето. Докато мигна, бяха изчезнали. Великите ги бяха поели в себе си, както Туайла беше вдишала Блудниците в онази нощ на гробището. Пророчицата Сула се понесе плавно напред, окичените й с пръстени пръсти сочеха към последния от Бесовете, който се въртеше и пищеше сред вихрушката.

— Разкъсайте моста!

Бесовете бяха изчезнали, оставяйки над главите ни само един тъмен облак и Великите, а Сула стоеше права пред нас. Тя блещукаше на лунната светлина, докато изговаряше последните думи: