Луната беше точно над главата й. Скоро Призоваването щеше да започне. Трябваше да се вземе само едно решение, а се опасявах, че тя няма да успее да го направи.
Ридли се появи на върха на стълбището, останала без дъх. Откъсна Лена от мен и я прегърна. Потърка лицето си в мократа й буза. Те бяха сестри, за добро или лошо. Винаги щяха да бъдат.
— Лена, чуй ме. Трябва да избереш.
Лена извърна изтерзано глава. Ридли сграбчи братовчедка си и я принуди да я погледне. Тя веднага забеляза разликата.
— Какво е станало с очите ти?
— Няма значение. Чуй ме. Някога постъпвала ли съм благородно? Позволявала ли съм ти поне веднъж да седнеш на предната седалка в колата? Запазвала ли съм ти последното парче от тортата за тези шестнайсет години? Давала ли съм ти да пробваш обувките ми?
— Винаги съм мразела обувките ти.
По бузата на Лена се стече сълза.
— Не, харесваш ги — усмихна се Ридли и изтри лицето й с издрасканата си и окървавена ръка.
— Не ме интересува какво говориш. Няма да го направя.
Двете момичета се бяха втренчили една в друга.
— Нямам нито една безкористна кост в тялото си, Лена, и ти казвам да го направиш.
— Не.
— Довери ми се. Така е по-добре. Ако все още има някакъв Мрак, останал в мен, ще ми направиш услуга. Вече не искам да бъда Мрак, но не съм готова да бъда смъртна. Аз съм Сирена.
Видях как Лена трепна. Най-накрая беше разбрала.
— Но ако си смъртна, ти няма…
Ридли поклати глава.
— Не можеш да си сигурна. След като е имало Мрак в кръвта ти, знаеш… — спря рязко.
Спомних си думите на Макон.
Мракът не ни напуска така лесно, както ни се иска.
Ридли отново прегърна силно Лена.
— Хайде, какво ще правя още седемдесет или осемдесет години? Можеш ли да си ме представиш да се мотая из тази забутана гатлинска дупка и да се натискам с Линк на задната седалка на Бричката? Или да се опитвам да разгадая принципа на действие на готварската печка? — Извърна глава встрани, гласът й трепна. — В този смотан град дори няма свястна китайска храна.
Лена се хвана здраво за ръката на Ридли и тя я стисна; после се отдръпна съвсем бавно, оставяйки пръстите им да се докоснат за последен път, и пъхна ръката на Лена в моята.
— Грижи се за нея вместо мен, любовнико.
Ридли изчезна надолу по стъпалата, преди да успея да кажа и дума.
Страх ме е, Итън.
До теб съм, Лена. Никъде няма да ходя. Ще се справиш.
Итън…
Можеш, Лена. Призови се. Никой не може да ти покаже пътя. Това е твоят път, сама трябва да тръгнеш по него.
И тогава още един глас се присъедини към моя от далечно разстояние и същевременно някъде отвътре в мен.
Майка ми.
Заедно се обърнахме към Лена в този единствен откраднат миг и й казахме не какво да прави, а какво може да направи.
Призови се сама, казах аз.
Призови се сама, каза майка ми.
Аз съм си аз, каза Лена. Аз съм.
Ослепителна светлина бликна от луната като свръхзвуков гръм, който разтърси скалите, и те започнаха да се срутват от стените на пещерата. Не виждах нищо друго освен лунната светлина. Усещах страха и болката на Лена, които ме заливаха като гигантска вълна. Всяка загуба, всяка грешка се впиваше в душата й, бележейки я с друг вид татуировка. Белег, роден от гнева и самотата, от разбитото сърце и от сълзите.
Лунната светлина заля изцяло пещерата, чиста и ослепителна. За минута не виждах и не чувах нищо. После погледнах към Лена, към сълзите, които се стичаха по страните й и искряха в очите й, изгубили истинския си цвят.
Едно зелено, едно златно.
Лена повдигна рязко глава към луната. Тялото й се изви, краката й се понесоха над камъка. Боят под нея спря. Никой не говореше и не се движеше. Всеки чародеец и демон в пещерата знаеше какво предстои да се случи и че съдбата му виси на косъм в този единствен миг. Над Лена яркостта на луната започна да вибрира, светлината се разля все повече и повече, докато накрая цялата пещера се превърна в светлинно кълбо. Луната продължаваше да набъбва. И после, като в сън, се раздели на две половини, разцепвайки се в небето точно над главата на Лена. Лунната светлина зад нея започна да оформя гигантска искряща пеперуда с две съвършени блестящи крила.