Старецът се разсмя. Студена вихрушка се завъртя около него и въздухът засвистя между скалите.
— Мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя, сякаш съм ти момче за поръчки? Вече няма да викаш името ми, Макон Рейвънуд. Ще го крещиш от болка. Ще го изписваш с кръвта си. — Вятърът се завъртя още по-бясно около него, развявайки по странен начин вратовръзката му край тялото му. — И когато умреш, моето име ще продължава да вдъхва страх, а твоето ще бъде забравено.
Макон го погледна в очите без какъвто и да било признак на страх.
— Както математически надареният ми брат изтъкна, аз вече умрях веднъж. Ще трябва да измислиш нещо ново, старче. Това вече става досадно. Ще те изпратя.
Макон щракна с пръсти и чух раздиращ звук, когато нощта се отвори зад Ейбрахам. Старецът се поколеба, но после се усмихна.
— Възрастта явно ми играе номера. За малко да си забравя някои вещи.
Протегна ръка и нещо се появи изпод една от пукнатините в скалата. Първо изчезна, а само след миг беше на дланта му. Дъхът ми спря, щом видях какво е.
Книгата на луните.
Книгата, която вярвахме, че е изгоряла сред пламъците в полето на „Грийнбриър“. Книгата, която сама по себе си беше проклятие.
Лицето на Макон потъмня и той протегна ръката си напред.
— Това не е твое, дядо.
Книгата потрепна в дланта на Ейбрахам, но мракът, който го заобикаляше, стана още по-плътен и старият мъж сви пренебрежително рамене. Втори раздиращ въздуха звук отекна в пещерата, докато той изчезваше, отнасяйки Книгата, Хънтинг и Сарафина със себе си. Още не беше заглъхнал, когато приливните вълни заличиха всяка следа от тялото на Сарафина в пясъка.
При познатия звук, с който инкубусите раздираха времето и пространството, Лена се затича към нас. Когато Ейбрахам изчезна, тя вече беше прекосила каменистата пещера наполовина и след секунди стигна до Макон. Той се облегна на неравната стена, а Лена се хвърли в прегръдките му. Макон се олюля леко, сякаш щеше да падне.
— Ти си мъртъв — проговори Лена, заровила лице в мръсната му, раздрана риза.
— Не, скъпа. Определено съм жив — повдигна главата й той, за да я накара да го погледне. — Виж. Все още съм тук.
— Очите ти. Зелени са! — докосна лицето му тя, напълно изумена.
— А твоите не са — погали я тъжно по лицето Макон. — Но пак са красиви. И зеленото, и златното.
Лена поклати глава, все още невярваща.
— Аз те убих. Използвах Книгата и те убих.
Макон разроши косата й.
— Лила Джейн ме спаси, преди да премина отвъд. Затвори ме в Сиянието, а Итън ме освободи. Вината не е твоя, Лена. Нямаше откъде да знаеш какво ще се случи.
Лена захлипа. Той погали разрошените й черни къдрици и й прошепна:
— Шшш. Вече всичко е наред. Всичко свърши.
Виждах в очите му, че лъже. Вече не бяха черни като бездънни езера и не можеха да скрият тайните му. Не разбирах всичко, което Ейбрахам беше казал, но знаех, че в думите му имаше истина. Каквото и да бе станало, когато Лена се Призова сама, то не беше решение на проблемите ни, а начало на други, може би още по-големи.
Лена се отдръпна от чичо си.
— Не знаех, че ще стане така. В един миг мислех за Мрака и Светлината — за това какво наистина искам. Но в главата ми се въртеше само една мисъл — че не принадлежа никъде. След всичко, което преживях, аз не съм нито Светлина, нито Мрак. Аз съм и двете.
— Всичко е наред, Лена — повтори той и се опита отново да я прегърне, но тя отстъпи назад.
— Не, не е — поклати глава. — Виж само какво причиних. Леля Туайла и Ридли изчезнаха, а Ларкин…
Макон я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.
— Ти направи каквото беше нужно. Призова се сама. Не прие отреденото ти място в Общия ред. Ти го промени.
Гласът й беше колеблив:
— Какво означава това?
— Означава, че ти си самата себе си — могъща и уникална като Голямата бариера, място, което не е нито Мрак, нито Светлина, а чиста магия. Но за разлика от Бариерата ти си едновременно и Светлина, и Мрак. Като мен. И след това, което видях тази нощ, мога да кажа — и като Ридли.