Жал ми беше за него, но все още ме болеше.
— Исках да ти кажа колко съжалявам. — Спря и заби поглед в краката си. — Не знам какво стана. Един ден бях тук и пишех, а на следващия можех само да мисля за майка ти — да седя в нейния стол, да вдъхвам миризмата на книгите й, да си представям как наднича през рамото ми и чете какво пиша. — Загледа се в ръцете си, сякаш говореше на себе си, а не на мен. Може би това беше номер, на който го бяха научили в „Сини хоризонти“. — Само там се чувствах близо до нея. Не можех да я оставя да си отиде.
Вдигна глава към стария таван, една сълза избяга от ъгълчето на окото му, спусна се бавно по лицето му… Баща ми беше загубил любовта на живота си и душата му се беше разнищила като стар пуловер. Гледах го, но не направих нищо. Може би не трябваше да обвинявам само него. Знаех, че се очаква да се усмихна, но не се чувствах готов за това.
— Разбрах, татко. Но ми се искаше да беше казал нещо. Тя липсва и на мен. Знаеш го, нали?
Когато най-накрая проговори, гласът му беше много тих:
— Не знаех какво да кажа.
— Всичко е наред.
Не бях сигурен, че наистина вярвам в това, но видях как по лицето му се изписа истинско облекчение. Той се протегна и ме прегърна, усетих как свитите му в юмруци ръце притиснаха силно гърба ми.
— Сега съм тук. Искаш ли да поговорим?
— За какво?
— За това, което трябва да знаеш, когато си имаш приятелка.
Нямаше нищо на света, за което да ми се говори по-малко.
— Татко, не е необходимо…
— Имам доста опит, да знаеш. Майка ти ме научи на някои неща за жените през годините…
Започнах да обмислям плана си за бягство.
— Ако някога искаш да поговорим за… знаеш…
Можех да се метна през прозореца на кабинета и да се промуша между живия плет и къщата.
— Чувствата.
За малко да се изсмея в лицето му.
— Какво?
— Ама каза, че Лена преживява труден период след смъртта на чичо си. Променила се е.
Да, например лежи на тавана. Отказва да ходи на училище. Не споделя с мен. Катери се по водни кули.
— Не, добре си е.
— Ами жените са различен вид.
Кимнах, като се опитвах да не го гледам в очите. И идея си нямаше колко е прав.
— Колкото и да обичах майка ти, през половината време не можех да кажа какво минава през главата й. Отношенията са сложно нещо. Знаеш, че можеш да ме питаш за всичко.
Какво можех да го попитам? Какво да правиш, когато сърцето ти почти спира всеки път, когато се целувате? Има ли случаи, в които трябва или не трябва да четеш мислите на другия? Какви са първите предупредителни знаци, че приятелката ти е Призована за вечни времена от доброто или злото?
Татко ме стисна за рамото за последен път. Опитвах се да формулирам някакво изречение, когато той си тръгна. Запъти се надолу по коридора, към кабинета.
Портретът на Итън Картър Уейт висеше на стената в коридора. Все още ми беше странно да го виждам там, въпреки че аз го закачих в деня след погребението на Макон. През целия ми живот беше стоял скрит под един чаршаф, което ми се струваше погрешно. Итън Картър Уейт беше отказал да участва във война, в която не вярваше, и беше умрял, защитавайки чародейката, която обичаше.
Затова намерих пирон и закачих картината. Смятах, че така е правилно.
След това отидох в кабинета на татко и събрах листовете, разпилени из цялата стая. Погледнах към драсканиците и кръгчетата за последен път, доказателството колко дълбоко може да влезе любовта в съзнанието ти и колко дълго може да живее в теб загубата. После почистих и изхвърлих всичко. И това ми се струваше правилно.
Татко мина покрай картината и се спря за миг, като я изучаваше така, сякаш я виждаше за пръв път.
— От дълго време не съм виждал този приятел.
Бях толкова облекчен, че смени темата. Думите направо заваляха от устата ми.
— Аз го закачих. Надявам се, че нямаш нищо против. Струваше ми се, че мястото му е тук, а не под някакви стари чаршафи.
Около минута татко разглеждаше портрета на момчето в униформа на войник от Конфедерацията, което изглеждаше не по-голямо от мен.
— Тази картина винаги беше покрита с чаршаф, когато бях малък. Баба ми и дядо ми никога не са ми разказвали за него, но беше ясно, че не желаят да закачат дезертьор на стената. След като наследих къщата, я открих покрита на тавана и я донесох в кабинета.