— А какво стана с Луната? — погледна Лена към баба си, но Ама се обади първа от ръба на скалата:
— Ти я разцепи, дете. Мелхизедек е прав, Редът е нарушен. Не можем да кажем какво ще се случи.
Начинът, по който произнесе думата „нарушен“, показваше, че май всички ние определено не искахме това да е така.
— Не разбирам. Всички сте тук, но Хънтинг и Ейбрахам също бяха невредими. Как е възможно? Проклятието… — поколеба се Лена и спря, не знаейки как да довърши изречението.
— Ти притежаваш в себе си едновременно Светлина и Мрак, възможност, която проклятието явно не е взело предвид. Както и никой от нас. — В гласа на баба й имаше болка. Тя криеше нещо и почувствах, че нещата са по-сложни, отколкото казва. — Но сега важното е, че всички сте добре. Толкова се радвам!
Звукът от плискаща се вода отекна из пещерата. Обърнах се навреме, за да видя как русо-розовата коса на Ридли се появява иззад ъгъла. Линк беше точно зад нея.
— Предполагам, че наистина съм смъртна — каза тя с обичайния си сарказъм, но изглеждаше истински облекчена. — Винаги трябва да си различна от останалите, нали? Все намираш нови и нови начини да прецакваш нещата, братовчедке.
Чух как Лена си пое шумно дъх и за секунда не помръдна.
Беше прекалено много за нея. Макон беше жив, а тя вярваше, че го е убила. Беше се Призовала сама и остана едновременно и Мрак, и Светлина. Доколкото можех да преценя, тя май наистина беше разцепила Луната на две. Знаех, че ще се разпадне всеки момент. И когато го направеше, аз щях да съм до нея, за да я върна у дома.
Тя сграбчи Ридли и Макон, на практика почти ги задуши в своя собствен чародейски кръг. Не изглеждаше като Светлина, нито като Мрак, а просто като едно много, много уморено момиче. Което вече не беше само.
22.VI
Пътят към дома
Не можех повече да спя. Миналата нощ спах като пън на познатия дъбов под в стаята на Лена. И двамата се бяхме отнесли, както си бяхме с дрехите. Двайсет и четири часа по-късно все още ми беше странно да съм в стаята си, отново в собственото си легло, след като бях спал толкова време сред корените на дърветата из гората. Бях видял прекалено много. Станах и затворих прозореца въпреки жегата. Навън имаше прекалено много неща, от които да се страхувам, прекалено много неща, с които да се боря.
Беше ми чудно, че някой в Гатлин изобщо можеше да спи.
Лусил нямаше този проблем. Беше събрала купчина мръсни дрехи в един от ъглите на стаята и ги бе обявила за свое легло. Тази котка можеше да спи навсякъде.
Не и аз. Непрекъснато се въртях. Трудно ми беше да свикна отново с удобства като матрак, възглавница и завивки.
На мен също.
Усмихнах се. Дъските на пода изскърцаха и вратата се отвори. Лена стоеше на прага, облечена със старата ми тениска на „Сребърния сърфист“. Отдолу се подаваха късите гащета, с които спеше. Косата й беше мокра, отново разпусната свободно, така както я харесвах най-много.
— Това е сън, нали?
Тя затвори вратата зад себе си, в златистозелените й очи проблесна лукава искрица.
— Мой или твой сън?
Повдигна завивките и се пъхна в леглото до мен. Ухаеше на лимони и розмарин и на сапун. И двамата бяхме изминали дълъг път.
Тя намести главата си под брадичката ми и я отпусна на гърдите ми. Въпросите и страховете, които я измъчваха, също бяха с нас под завивките.
Какво има, Лена?
Тя се притисна още по-силно към мен.
Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? Знам, че нещата между нас не могат да бъдат същите…
Прегърнах я здраво и си спомних всички моменти, когато бях чувствал, че я губя завинаги. Тези мигове кръжаха около мен, заплашвайки да ме задушат под тежестта си.
Не можех да живея без нея. Изобщо не ставаше дума за прошка.
Всичко ще бъде различно. По-добре.
Но аз не съм Светлина, Итън. Нещо друго съм. Толкова е сложно…
Протегнах се под завивките и повдигнах ръката й към устните си. Целунах дланта й там, където й бяха останали следи от черните виещи се рисунки. Приличаха почти на нарисувани с маркер, но знаех, че никога няма да изчезнат.
— Знам коя си и те обичам. Нищо не може да промени това.
— Иска ми се да върна времето назад. Искам да…
Допрях челото си до нейното.
— Недей. Ти си ти. Избра да бъдеш себе си.