— Страх ме е. Винаги съм живяла с понятията за Мрака и Светлината, за разделението между тях. Странно ми е да не принадлежа никъде. — Завъртя се и се облегна по гръб. — Ами ако не разбера коя съм? Ако съм никоя?
— Ами ако това е погрешен въпрос?
Тя се усмихна.
— Така ли? И какъв е правилният?
— Ти си ти. Коя по-точно? Коя искаш да бъдеш? И как мога да накарам тази, която избереш да бъдеш, да ме целуне?
Лена се надигна и се облегна на лакти, наведе се към мен и косата й ме погъделичка. Устните й ме докоснаха и ето го отново — тока, който преминаваше през нас. Толкова ми липсваше, макар че изгаряше устните ми.
Но и нещо друго липсваше.
Обърнах се, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и порових вътре.
— Мисля, че това е твое — пуснах верижката в ръката й и спомените й се изсипаха между пръстите й — сребърното копче, което беше закачила с кламер, червеното конче, малкият маркер, който й подарих на водната кула.
Тя се взираше в дланта си вцепенена.
— Добавих някои неща — разклатих леко талисманите, за да види сребърното врабче от погребението на Макон. Сега то означаваше нещо съвсем различно. — Ама казва, че врабчетата могат да летят надалече и винаги намират пътя обратно към дома си. Както направи ти.
— Само защото ти дойде да ме прибереш.
— Помогнаха ми. Затова ти давам и това.
Показах й табелката от каишката на Лусил — онази, която носих в джоба си, докато търсехме Лена и я бях наблюдавал през очите на котката. Лусил ме изгледа невъзмутимо, прозявайки се от купчината в ъгъла.
— Това е канал, средство, чрез което смъртните могат да общуват с чародейско животно. Макон ми го обясни тази сутрин.
— И през цялото време е било у теб?
— Аха. Леля Пру ми го даде. Работи, стига да носиш в себе си табелката.
— Чакай. А как леля ти се е сдобила с чародейска котка?
— Арелия й я е дала, за да й помага да се ориентира из Тунелите.
Лена започна да оправя верижката и да разплита възлите, образували се по нея, откакто я беше загубила.
— Не мога да повярвам, че си я намерил. Когато я оставих там, мислех, че никога вече няма да я видя.
Не я беше загубила. Беше я свалила. Не я попитах защо го е направила, въпреки че исках.
— Разбира се, че ще я намеря. На нея е всичко, което съм ти подарявал.
Лена стисна гердана си и сведе виновно очи.
— Не всичко.
Знаех за какво говори — за пръстена на майка ми. Беше свалила и пръстена, но него не го бях намерил.
Не и до тази сутрин, когато го открих върху бюрото си, сякаш винаги си е стоял там. Пъхнах отново ръка в шкафчето си, взех го, разтворих дланта на Лена и го поставих внимателно в нея. Щом почувства студенината на метала, тя ме погледна изумено.
Намерил си го?!
Не. Сигурно е била майка ми. Беше на бюрото ми, когато се събудих.
Значи тя не ме мрази?
Само чародейско момиче може да зададе такъв въпрос. Дали призракът на мъртвата ми майка й беше простил? Знаех отговора. Бях намерил пръстена между страниците на книгата, която Лена ми беше дала да прочета — „Книгата на въпросите“ на Пабло Неруда — верижката му беше точно под редовете „Вярно ли е, че кехлибарите всъщност са сълзите на сирените?“.
Майка ми си падаше повече по Емили Дикинсън, но Лена обичаше Неруда. Беше като стръкчето розмарин, което намерих в любимата готварска книга на мама миналата Коледа — нещо от майка ми и нещо от Лена заедно, сякаш така е било писано.
Вместо да отговоря на въпроса й, просто провесих верижката на шията й, там, където й беше мястото. Тя я докосна и ме погледна с едното си зелено и едното си златисто око. Знаех, че все още е момичето, което обичам, независимо какъв беше цветът на очите й. Лена Дюшан не можеше да бъде нарисувана в един цвят. Тя беше червен пуловер и синьо небе, сив вятър и сребърно врабче, палава черна къдрица.
Сега, след като бяхме заедно, се чувствах отново у дома.
Лена се наведе към мен и отначало докосна устните ми съвсем леко. После целувката й стана по-настоятелна, по-страстна и по гръбнака ми премина познатото пробождане. Усетих как търсеше пътя си обратно към мен, към извивките и към ъгълчетата ни, към местата, където телата ни си пасваха толкова естествено.
— Добре, това вече определено е моят сън. — Усмихнах се, докато заравях пръстите си в невероятната плетеница на косата й.