Не бъди толкова сигурен.
Тя прокара ръце по гърдите ми, а аз си поех дълбоко въздух, за да погълна колкото може повече от нея в себе си. Устните ми се залутаха по рамото й, придърпах я към себе се, докато усетих как ребрата й се забиват дълбоко в кожата ми. Беше минало толкова много време и тя ми липсваше ужасно — нейният вкус, ароматът й… Задържах лицето й в ръцете си, целунах я по-жадно от всеки друг път досега и сърцето ми запрепуска бясно. Трябваше да спра и да си поема дъх.
Лена ме погледна в очите и се облегна на възглавницата ми, като внимаваше да не ме докосва.
По-добре ли си? Да не би… Нараних ли те?
Не. По-добре съм.
Загледах се в стената и започнах да броя наум, докато се вслушвах в сърцето си.
Лъжеш ме.
Прегърнах я отново, но тя не погледна.
Никога няма да можем да бъдем заедно, Итън.
Сега сме заедно.
Плъзнах пръстите си бавно по ръката й, гледайки как кожата й настръхва при техния допир.
Ти си на шестнайсет, а аз ще стана на седемнайсет след две седмици. Имаме време.
Всъщност по чародейските години вече съм на седемнайсет. Преброй луните. Сега съм по-голяма от теб.
Тя се усмихна леко и аз я стиснах в прегръдките си.
Седемнайсет. Все тая. Може би до осемнайсет ще измислим как да оправим нещата, Лена.
Лена.
Изправих се в леглото и я погледнах.
Знаеш го, нали?
Какво?
Истинското си име. Сега, след като си Призована, вече го знаеш, нали?
Тя наклони глава и на лицето й се появи лукавата полуусмивка. Сграбчих я в ръце и се наведох над нея.
Какво е? Не мислиш ли, че трябва да знам?
Не се ли сещаш сам, Итън? Името ми е Лена. Така се казвах, когато се срещнахме. Това е единственото име, което някога съм имала и ще имам.
Знаеше го, но нямаше да ми каже. И разбирах защо.
Лена се бе Призовала отново. Беше решила коя иска да бъде. Беше ни свързала отново чрез всичко, което бяхме споделяли. Бях щастлив, защото тя винаги щеше да бъде Лена за мен. Момичето, което срещнах в сънищата си.
Дръпнах завивките над главите ни. Въпреки че никой от моите сънища не свършваше така невинно, след минута и двамата спяхме дълбоко.
22.VI
Нова кръв
Поне веднъж не сънувах. Съскането на Лусил ме събуди. Завъртях се, Лена се обърна на другата страна и се сгуши в мен. Все още ми беше трудно да повярвам, че е тук и е в безопасност. Бях го искал повече от всичко на света и сега го имах. Колко често се случва такова нещо? Бледата луна отвън светеше все още толкова ярко, че виждах как миглите й докосват бузите й, докато спеше. Лусил скочи от леглото на пода и нещо мръдна в сенките.
Силует.
Някой стоеше пред прозореца ми. Можеше да бъде само един човек, който де факто не беше човек. Надигнах се рязко. Макон беше в стаята, а Лена спеше под завивката на леглото ми. Макар все още да не беше възстановил напълно силите си, пак щеше да ме убие.
— Итън?
Разпознах гласа в секундата, в която го чух, въпреки че той се опитваше да говори тихо. Не беше Макон. А Линк.
— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми посред нощ? — изсъсках аз, като се стараех да не събудя Лена.
— Имам проблем, човече. Трябва да ми помогнеш. — После забеляза свитата на кълбо Лена. — О, мамка му. Аз не знаех, че вие… нали знаеш.
— Какво? Спим ли?
— Поне някой може да спи.
Закрачи нервно из стаята, кипящ от енергия, която явно беше прекалена даже за него. Дори на мъждивата светлина, влизаща през прозореца, можех да видя, че лицето му беше потно и бледо. Изглеждаше болен, а може би имаше и нещо по-лошо от това.
— Какво става, човече? Как влезе тук?
Линк седна на стария стол до бюрото ми, после се изправи отново. На тениската му имаше рисунка на хотдог и надпис „Ухапи ме“28.
Беше си я купил още в осми клас.
— Няма да повярваш, ако ти кажа.
Прозорецът зад него беше отворен, завесите бяха вкарани в стаята, сякаш вятърът беше духал навътре. Познатият възел стегна отново стомаха ми.
— Пробвай ме.
Линк пак закрачи напред-назад.
— Помниш ли как вампирчето ме сграбчи в онази адска нощ?