Говореше за нощта на Седемнайсетата луна, която за него винаги щеше да си остане „адската нощ“. Това беше и името на един филм на ужасите, който го уплаши до смърт, когато беше на десет години.
— Да?
— Знаеш, че щеше да ме убие, нали?
Не бях сигурен, че ще ми хареса това, което щях да чуя.
— Но той не го направи и вероятно е мъртъв като Ларкин.
Джон изчезна в онази нощ, но никой не знаеше какво точно беше станало с него.
— Е, дори и да е мъртъв, ми е оставил чудесен подарък. Всъщност два — наведе се Линк над леглото ми. Инстинктивно се отдръпнах назад и се бутнах в Лена.
— Какво става? — попита в просъница тя.
— Спокойно, човече — мина Линк покрай мен и включи нощната лампа до леглото ми. — Това на какво ти прилича?
Очите ми привикнаха към мъждивата светлина и видях две малки ранички на врата му, които нямаше как да сбъркаш — бяха оставени от кучешки зъби.
— Той те е ухапал?
Отдръпнах се от него, бутнах Лена от леглото към стената и я закрих с тялото си.
— Значи съм прав? Мамка му, мамка му… — седна Линк на леглото ми и се хвана за главата. Изглеждаше ужасно нещастен. — Значи ще се превърна в един от онези кръвопийци?
Погледна към Лена, очаквайки тя да потвърди това, което той вече знаеше.
— Технически погледнато, да. Вероятно вече преживяваш Трансформацията си, но това не означава, че задължително ще станеш кървав инкубус. Можеш да се пребориш с това, също като чичо Макон, и да се храниш със сънищата и спомените на хората вместо с кръвта им. — Тя ме избута встрани. — Спокойно, Итън. Той няма да ни нападне, както правят вампирите в нелепите ви филми, в които всички вещици носят черни шапки.
— Поне изглеждам добре с шапка — въздъхна Линк. — И в черно.
Лена седна на леглото до него.
— Той все още си е Линк.
— Сигурна ли си?
Колкото повече го оглеждах, толкова по-зле ми изглеждаше.
— Да, наясно съм с тези неща.
Линк тръсна отчаяно глава. Очевидно се беше надявал Лена да му каже, че има някакво друго обяснение.
— По дяволите, майка ми ще ме изхвърли от вкъщи, когато разбере. Ще трябва да живея в Бричката.
— Всичко е наред, човече.
Лъжех, но какво друго можех да кажа? Лена беше права. Линк все още беше най-добрият ми приятел. Беше ме последвал в Тунелите и точно това бе причината сега да стои тук с две дупки във врата си. Той прокара нервно пръсти през косата си.
— Пич, майка ми е баптистка. Мислиш ли, че ще ми разреши да остана вкъщи, когато разбере, че съм демон? Тя и методистите не харесва, да не говорим за новия ми… род.
— Може би няма да забележи?
Знаех, че говоря глупости, но трябваше да опитам.
— Да бе. Може би няма да забележи, че вече не излизам през деня, защото започвам да се пържа — потърка Линк несъзнателно бледите си ръце, сякаш вече чувстваше, че кожата му се бели.
— Не е задължително. — Лена обмисляше нещо. — Джон не беше обикновен инкубус, а хибрид. Чичо Макон все още се опитва да разбере какво е искал да прави с него Ейбрахам.
Спомних си какво каза Макон за хибридите, когато спореше с Ейбрахам на Голямата бариера — струваше ми се, че е било преди цял един живот. Не исках обаче изобщо да мисля за Джон Брийд. Не можех да забравя как ръцете му обгръщаха Лена.
Но тя не забеляза.
— Майка му е била Ево. Те могат да променят формата и същността си — да мутират във всякакви видове, дори и в смъртни. Затова Джон можеше да се показва през деня, докато другите инкубуси трябва да избягват слънчевата светлина.
— Така ли? Значи аз съм какво… само четвърт кръвопиец?
Лена кимна.
— Вероятно. Все още не мога да го твърдя със сигурност.
Линк поклати глава.
— Затова и аз не бях сигурен отначало какво става. Бях навън цял ден и нищо не се случи. Исках да разбера сам.
— Защо не каза нищо веднага?
Поредният глупав въпрос. Защо ще казваш на приятелите си, че се превръщаш в някакъв вид демон?
— В началото не бях осъзнал, че ме е ухапал. Просто си мислех, че съм изтощен от боя, но после започнах да се чувствам все по-зле и видях белезите.
— Трябва да внимаваш, човече. Не познаваме добре Джон Брийд. Ако е някакъв хибрид, кой знае на какво може да е способен?
Лена се закашля леко.
— Всъщност аз го познавам достатъчно добре.