— А защо не я закачи?
Никога не си бях представял, че баща ми се е взирал в скритите очертания като дете.
— Не знам. Майка ти искаше да го направя. Тя обичаше тази история — как е напуснал войната, макар това да му е струвало живота. Исках да я закача. Но просто бях свикнал да я виждам покрита. Преди да свикна с мисълта за нещо ново, майка ти почина. — Прокара ръката си по долната част на гравираната рамка. — Ти си кръстен на него, знаеш ли?
— Знам.
Татко ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път от много време.
— Беше луда по тази картина. Радвам се, че си я закачил. Мястото й е тук.
Не успях да избегна нито пърженото пиле, нито вината, която ми вмени Ама. Затова след вечеря подкарахме с Линк старата Бричка из квартала на Сестрите в търсене на Лусил. Линк викаше името й между две хапки от пилешкото бутче, което му бях донесъл, увито в мазна хартия. Всеки път, когато прокарваше ръка през искрящата си руса коса, блясъкът й ставаше още по-силен от цялата тази мазнина.
— Трябваше да донесеш повече пиле, човече. Котките надушват пилето. Когато са навън, ядат птици.
Линк караше по-бавно от обикновено, за да мога да хвърлям по едно око из уличките и дворовете, докато той припяваше „Любовна бисквитка“, ужасната нова песен на неговата група.
— И какво? Щеше да караш наоколо, докато аз размахвам пилешко бутче от прозореца на колата? — Линк беше толкова прозрачен. — Просто искаш от пилето на Ама.
— Добре де, хвана ме. Искам. И от тортата й с кока-кола — Подаде костта от бутчето през прозореца. — Насам, писи, писи…
Оглеждах тротоара за сиамска котка, но нещо друго привлече окото ми лунният сърп. Беше върху регистрационния номер на една кола, между стикер на „Звезди и ивици“, знамето на Конфедерацията, и друг, рекламиращ „Камионите на Буба“. Същите стари номера на Южна Каролина с щатския символ, които бях виждал хиляди пъти, но никога не се бях замислял за символиката им. Синя палма и изгряваща луна, може би чародейска луна. Чародейците наистина бяха тук от дълго време.
— Котараците са по-тъпи, отколкото си мислех. Щом този не се появява при миризмата на пилето на Ама.
— Тя. Лусил е момиче.
— Котарак, котка, все тая.
Линк сви и отбихме по главната улица. Бу Радли седеше на бордюра и наблюдаваше как Бричката минава покрай него. Тупна с опашката си веднъж, самотен знак, че ни е разпознал, докато изчезвахме надолу по улицата. Най-самотното куче в града.
Щом видя Бу, Линк си прочисти неловко гърлото.
— Като говорим за момичета, как са нещата с Лена?
Не я беше виждал от доста отдавна, макар че се срещаше с нея по-често, отколкото всеки друг в града. Лена прекарваше времето си основно в „Рейвънуд“ под грижливия поглед на баба си и на леля Дел или криейки се от въпросния поглед, в зависимост от деня и настроението си.
— Справя се.
Не беше съвсем лъжа, нали?
— Така ли? Искам да кажа, изглежда ми различна. Дори и за Лена.
Линк беше един от малкото хора в града, които знаеха нейната тайна.
— Чичо й умря. Такива неща те променят.
Той би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг. Беше до мен през цялото време, когато се опитвах да открия някакъв смисъл в света след смъртта на майка ми, в света, в който нея я нямаше. Знаеше, че това е невъзможно.
— Да, ама тя вече почти не говори и носи неговите дрехи. Не смяташ ли, че е малко странно?
— Добре е.
— Щом казваш…
— Просто карай. Трябва да намерим Лусил. — Загледах се през прозореца към пустата улица. — Тъпа котка.
Линк сви рамене и усили звука. Музиката на „Холи Ролерс“, неговата група, гръмна от колонките в колата. „Момичето си отиде“. Зарязването беше темата на всяка песен, която Линк пишеше. Това беше неговият начин за справяне с проблемите. Аз все още не бях открил какъв е моят.
Не намерихме Лусил и така и не успях да избия от главата си разговора с Линк, нито онзи с татко. Къщата ни беше много спокойна и тиха, което не е точно това, което искаш от една къща, когато се опитваш да избягаш от мислите си. Прозорецът в стаята ми беше отворен, но въздухът беше горещ и застоял като всичко друго днес.
Линк беше прав. Лена се държеше странно. Но все пак бяха минали само няколко месеца. Тя щеше да се оправи и всичко щеше да си бъде както преди.
Почнах да ровя из купчината книги, струпани на бюрото ми. Търсех „Пътеводител на галактическия стопаджия“, книгата, която винаги ми оправя настроението и отвлича мислите ми от проблемите. Под стари комикси на „Пясъчният човек“ обаче намерих нещо друго. Пакет, увит в кафява хартия — запазената марка на Мариан — и завързан с тънко въже. Но не носеше печата на Гатлинската окръжна библиотека.