Мариан беше най-старата и най-добра приятелка на майка ми и главна библиотекарка на местната библиотека. Освен това беше и Пазител на чародейския свят — смъртен, който пази тайните и историята на чародейците, а в случая на Мариан — пазител и на „Lunae libri“, библиотеката на чародейците, пълна със собствени тайни. Беше ми дала този пакет след смъртта на Макон, но напълно го бях забравил. Това беше неговият дневник и Мариан мислеше, че Лена би искала да го има. Но грешеше. Лена не искаше нито да го вижда, нито да го докосва. Дори не желаеше да го държи в „Рейвънуд“. „Ти го пази — каза тя. — Не мисля, че мога да понеса да видя почерка му.“ Оттогава пакетът събираше прах на бюрото ми.
Завъртях го в ръце. Беше тежък, направо странно тежък за книга. Чудех се как изглежда. Сигурно беше стара, с кожена подвързия. Развързах въженцето и започнах да махам хартията. Не исках да я чета, просто да я погледна. Но когато развих хартията напълно, видях, че не беше книга. Беше черна дървена кутия, гравирана със символи, които без никакво съмнение бяха чародейски. Явно дневникът беше вътре.
Прокарах ръката си отгоре й, чудейки се за какво беше писал Макон. Не можех да си го представя да се занимава с поезия като Лена. Сигурно страниците бяха пълни с градинарски бележки. Отворих внимателно капака. Исках да видя това, което беше докосвал всеки ден, това, което е било важно за него. Подплатата на кутията беше от черен сатен, а листовете вътре бяха пожълтели и отделни, неподвързани, изписани с финия, изящно наклонен почерк на Макон. Докоснах една страница леко, само с пръст. Въздухът се завъртя около мен и ме запокити напред. Подът се устреми да ме посрещне, но докато падах на земята, усетих, че преминавам през нея, и се озовах сред облаци от дим…
Огньовете горяха по течението на реката, единствените следи от плантациите, които само допреди няколко часа се намираха там. „Грийнбриър“ вече беше погълнат от пламъците, а „Рейвънуд“ беше следващото имение, което щеше да загине. Войниците на Съюза явно си бяха взели малко почивка, опиянени от победата си и от плячкосания от най-богатите домове на Гатлин ликьор.
Ейбрахам нямаше много време. Войниците идваха и той трябваше да ги убие. Това беше единственият начин да спаси „Рейвънуд“. Смъртните нямаха шанс срещу него, дори и войниците. Изобщо не можеха да си съперничат с един инкубус. А ако брат му Джонас се върнеше от Тунелите, войниците щяха да си имат работа с двама от тях. Единствено пушките го притесняваха. Въпреки че оръжията на смъртните не можеха да убиват създанията от неговия вид, куршумите можеха да го изтощят, което щеше да им даде достатъчно време, за да подпалят „Рейвънуд“.
Ейбрахам трябваше да се нахрани и дори през гъстия дим можеше да усети отчаянието и страха на един смъртен някъде наблизо. Страхът му щеше да го направи по-силен. Той осигуряваше повече сила и издръжливост от спомените или сънищата. Ейбрахам Отпътува към миризмата. Но когато се материализира сред дърветата пред „Грийнбриър“, вече знаеше, че е прекалено късно. Миризмата беше отслабнала. На известно разстояние пред себе си видя Женевиев Дюшан, надвесила се над нечие тяло в калта. Айви, готвачката на „Грийнбриър“, стоеше зад нея и притискаше нещо към гърдите си. Старата жена видя Ейбрахам и се впусна към него.
— Мистър Рейвънуд, слава на Бога! — После заговори съвсем тихо. — Трябва да вземете това. Сложете го на сигурно място, докато успея да се върна за него. — Извади тежка черна книга от гънките на престилката си и я пъхна в ръцете на Ейбрахам. Щом я докосна, той веднага усети силата й. Книгата беше жива, чуваше я как му шепне, приканвайки го да я вземе да я отвори и да освободи всичко, което се криеше вътре. Нямаше думи върху корицата й, само гравиран в кожата полумесец. Ейбрахам прокара пръстите си по ръбовете й.
Айви продължаваше да говори, защото беше объркала мълчанието на Ейбрахам с колебание.
— Моля ви, мистър Рейвънуд. Няма на кого другиго да я дам. А не мога да я оставя при мис Женевиев. Не и сега. — Женевиев повдигна глава, сякаш ги беше чула през силния дъжд и грохота на пламъците.