В мига, в който тя се обърна към него, Ейбрахам разбра. Видя жълтите й очи, искрящи в мрака. Очите на тъмен чародеец. В този момент той се досети и какво държеше в ръце.
Книгата на луните.
Беше виждал Книгата и преди, в сънищата на майката на Женевиев, Маргьорит. Това беше книга с безкрайна мощ, книга, от която Маргьорит се боеше и едновременно с това благоговееше пред нея. Книга, която криеше от съпруга и дъщерите си и никога не би позволила да попадне в ръцете на тъмен чародеец или инкубус. Книга, която можеше да спаси „Рейвънуд“.
Айви измъкна нещо от гънките на полата си и го потърка по повърхността на Книгата. Белите кристали се посипаха по ръбовете й и паднаха на земята. Сол. Оръжието на суеверните островни жени, които бяха донесли своя арсенал от магии със себе си от Захарните острови, където предците им бяха живели. Те вярваха, че солта предпазва от демони, убеждение, което винаги беше забавлявало много Ейбрахам.
— Ще дойда за нея веднага щом мога. Кълна се.
— Ще я пазя. Имаш думата ми. — Ейбрахам изтръска солта от корицата на Книгата, за да почувства отново горещината й до кожата си. Обърна се към гората. Вървя няколко метра заради Айви. Жените гула5 винаги се плашеха, когато го виждаха да Пътува — това им напомняше какво всъщност представлява той.
— Скрийте я някъде, мистър Рейвънуд. Каквото и да правите, нея отваряйте. Тази книга носи само нещастие на всеки, който се е забъркал с нея. Не я слушайте, когато ви говори. Ще дойда да си я взема. — Но предупреждението на Айви беше закъсняло.
Ейбрахам вече слушаше Книгата.
Когато дойдох на себе си, лежах по гръб на пода, гледайки в тавана. Той беше боядисан в небесносиньо, както всички тавани в нашата къща, за да отблъсква дивите пчели да не си правят гнезда там. Надигнах се и се изправих до седнало положение, все още леко замаян. Кутията беше до мен, капакът й беше затворен. Отворих го — листовете си бяха вътре. Този път не ги докоснах.
В това нямаше никакъв смисъл. Защо отново получавах видения? Защо виждах Ейбрахам Рейвънуд, човека, за когото хората в града от поколения говореха с подозрение, тъй като единствено имението „Рейвънуд“ беше оцеляло след Големия палеж? Не че вярвах в повечето неща, които хората тук говореха за каквото и да било. Но когато медальонът на Женевиев предизвикваше виденията ни, за това си имаше причина. Имаше нещо, което с Лена трябваше да разгадаем. Какво общо имаше Ейбрахам Рейвънуд с нас? Общото засега беше само Книгата на луните. Тя присъстваше и във виденията от медальона, и в това. Но Книгата беше изчезнала. Последният път, когато някой я беше виждал, беше в нощта на рождения ден на Лена — тя лежеше върху каменната маса в криптата, заобиколена от пламъците. Сега там, както на много други места, имаше само пепел.
17.V
Всичко, което остава
На следващия ден в училище се настаних за обяд на масата на Линк и неговите четири хамбургера. Докато ядях пицата си, мислех само за едно — за това, което той ми беше казал за Лена. Беше напълно прав. Тя се беше променила, в началото съвсем малко, но вече почти не си спомнях как бяха нещата преди. Ако имаше някой, с когото да си поговоря за това, сигурно щеше да ме посъветва да й дам малко време. Знаех и че хората дрънкат такива неща, когато няма какво друго да кажат и няма какво да се направи.
Лена не излизаше от черната си дупка. Не идваше на себе си, нито идваше при мен. Ако нещо въобще се случваше, то беше това, че тя се отдалечаваше все повече и повече. Не можех да стигна до нея, нито отвътре, нито чрез Келтската нишка, нито чрез целувки или чрез който и да било от сложните или простичките начини за общуване, които имахме. Сега, когато докоснех ръката й, усещах само студ.
И когато Емили Ашър погледна към мен от другия край на столовата, в очите й имаше само жал. Още веднъж бях някой, когото да съжаляваш. Не бях просто Итън, чиято майка почина миналата година. Сега бях и Итън, чиято приятелка се смахна, след като чичо й почина. Хората знаеха, че има някакви усложнения, а и не бяха виждали Лена с мен в училище.
Дори и да не я харесваха, винаги е тежко да се гледа нечия нещастна любов. Бях покрил всички нива на нещастието в нашия град. Бях ударил дъното, бях по-жалък от най-мизерния хамбургер, останал на подноса в училищния стол. Бях сам.
Една сутрин, около седмица по-късно, чух странен звук — като стържене или драскане по плоча или обръщане на страница — в главата си, по-точно в тила си. Бях в час по история и говорехме за Реконструкцията, което е може би най-досадният период след Гражданската война, когато Съединените щати е трябвало да съберат всичките си сили и да се оправят след кризата. В класните стаи на Гатлин тази глава от историята беше по-скоро срамна, а не потискаща — напомняше, че Южна Каролина е била робски щат и че сме застанали на погрешната страна във войната. Всички го знаехме и нищо не можехме да направим. Ако пишеха морални оценки на щатите, ние щяхме да бъдем най-слабите ученици. Загубеняците. Нашите предци ни бяха нанесли толкова дълбоки рани, че белезите не можеха да се скрият, независимо колко време беше минало. Мистър Лий обаче продължаваше да дудне за славното ни минало, като натъртваше на всяко изречение с драматична въздишка.
5
Гула (Gullah) — афроамериканци, които живеят в Южна Каролина и Джорджия, по крайбрежието и по островите. Така се нарича и креолският език, който съчетава африкански думи и изречения с английски. — Б.пр.