Опитвах се да не слушам, когато внезапно подуших, че нещо гори, може би прегрял двигател или запалка. Огледах се из стаята. Миризмата не идваше от мистър Лий, най-обичайния източник на ужасяващи аромати в часа по история. Никой друг явно не забелязваше нищо.
Шумът ставаше все по-силен и прерасна в хаотична шумотевица от блъскане, дращене, говорене, крещене. Лена.
Лена?
Никакъв отговор. Над неясните звуци чувах как Лена си мърмори думи и редове от стихотворения, и то не такива, които човек би изпратил на гаджето си за Деня на влюбените.
Не маха с ръка, а се дави…
Разпознах стихотворението и това никак не ме зарадва. Лена четеше Стави Смит6 — знак, че беше само на една стъпка от най-мрачната литература, която можеше да избере. „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат например7.
Сякаш Лена вдигаше червено предупредително знаменце. Както когато Линк слушаше „Дет Кенедис“ или Ама кълцаше зеленчуци за пролетни ролца със сатъра си.
Дръж се, Лена. Идвам.
Нещо се беше променило и преди да се промени още, грабнах учебниците си и хукнах навън. Излязох от стаята преди следващата въздишка на мистър Лий.
Рийс дори не ме погледна, когато влязох през вратата. Само ми посочи към стълбището. Риан, най-младата братовчедка на Лена, седеше на горното стъпало с Бу и изглеждаше тъжна. Когато разроших косата й, тя постави пръст на устните си.
— Лена получи нервен срив. Трябва да пазим тишина, докато баба и мама се приберат.
„Нервен срив“. Това си беше сериозно подценяване.
Вратата беше открехната и когато я бутнах, за да се отвори по-широко, пантите проскърцаха, сякаш влизах на местопрестъпление. Не че бях далече от истината. Стаята изглеждаше като претършувана от горе до долу. Някои от мебелите лежаха обърнати на земята, други направо бяха изпочупени, трети липсваха. Навсякъде имаше страници от книги, разкъсани и разпилени по пода, висящи по стените и дори залепени по тавана. По лавиците не беше останала нито една книга. Приличаше на взривена библиотека. Някои от обгорените страници все още димяха по пода. Но Лена я нямаше никъде.
Лена? Къде си?
Огледах стаята. Стената над леглото й не беше покрита с останките от книгите, които Лена обичаше. Там имаше нещо друго.
Никой и никой. Единият беше Макон. Мъртвецът.
Кой беше другият? Аз ли? Това ли бях сега, Никой?
Дали всички момчета трябва да полагат такива усилия, за да разбират приятелките си? Да разгадават засукани стихотворения, изписани с маркер по стените на стаите им и по ронещата се мазилка?
Всичко, което остана, са останки…
Докоснах стената, размазвайки думата останки.
Защото не беше останало само това. Трябваше да има повече — повече от Лена и мен, повече от всичко. Не беше само Макон. Майка ми си беше отишла, но през последните няколко месеца разбрах, че част от нея е все още с мен. Мислех за нея все повече и по-често.
Призови се сама. Това беше посланието на майка ми към Лена, предадено чрез номерата на страниците на книги, разпръснати по пода на любимата й стая от къщата ни. Посланието й към мен не беше изписано никъде, нито с букви, нито с числа, нито ми го беше предала в сънищата ми. Подът на Лена приличаше донякъде на пода на кабинета в онзи ден, с разпилените навсякъде книги. Само дето на тези липсваха страниците, което носеше съвсем различно съобщение.
6
Стиви Смит (Stevie Smith, 1902–1971) — английска поетеса и писателка, известна със сложните си и драматични образи и мрачни сюжети. — Б.пр.
7
Силвия Плат (Sylvia Plath, 1932–1963) — американска поетеса и писателка. Страда от тежка форма на депресия, която оставя следи и в творчеството й. Самоубива се на 30 години. — Б.пр.