Болка и вина. Втората глава от всяка книга, която леля Каролин ми беше давала за петте — или колкото там бяха според различните автори — етапи на мъката. Лена беше преминала през шока и отрицанието, първите два, така че трябваше да се сетя, че и тези наближават.
За нея явно това означаваше да се откаже от нещата, които обичаше най-много. Книгите.
Поне се надявах, че означава това. Пристъпих внимателно сред празните обгорени корици. Чух глухото ридание, преди да я видя.
Отворих вратата на гардероба. Лена се криеше в мрака, свита, притиснала колене до гърдите си.
Всичко е наред.
Тя ме погледна, но не бях сигурен, че ме вижда.
Всичките ми книги звучаха като него. Не успях да ги накарам да спрат.
Няма значение. Вече всичко е наред.
Знаех, че нещата няма да останат така дълго. Нищо не беше наред. Някъде по пътя между гнева, страха и нещастието тя беше завила зад ъгъла. От личен опит знаех, че няма връщане назад.
Баба й най-накрая се намеси. Лена се връщаше на училище от следващата седмица, независимо дали и харесваше или не. Изборът й беше между училището или другото място, за което никой не говореше на глас. „Сини хоризонти“, или какъвто там му беше чародейският еквивалент. Дотогава можех да я виждам само когато се отбивах да й оставям домашните задачи. Затова сега се мъкнех по пътя до тях с торба от „Стоп енд Шоп“, пълна с безсмислени тестове и въпроси за най-различни есета.
Защо наказва и мен? Какво съм направил?
Предполагам, че не е подходящо да бъда край хора, които ме превъзбуждат. Така каза Рийс.
И какво, аз те превъзбуждам?
Можех да усетя как нещо като усмивка се отразява някъде в задната част на главата ми.
Разбира се. Само че не по начина, за който те мислят.
Когато вратата на спалнята й най-накрая се отвори, пуснах торбата на земята и я взех в прегръдките си. Не я бях виждал само от няколко дни, но ужасно ми липсваше ароматът на косата й, на лимони и розмарин. Познатите неща. Днес обаче не го усещах. Отпуснах глава на рамото й.
И ти ми липсваше.
Лена ме погледна. Носеше черна тениска и черен клин, нарязан по всевъзможни начини по целите й крака. Косата й беше съвсем хлабаво захваната на гърба с някаква шнола и се виеше около нея. Герданът висеше на гърдите и с усукана верижка. Около очите й имаше тъмни кръгове, които определено не бяха грим. Притесних се. А когато погледнах зад нея към вътрешността на стаята й, притеснението ми нарасна още повече.
Баба й се беше заела с нещата по своя начин. В стаята нямаше изгорели книги, нищо разхвърляно и не на мястото си. Това беше проблемът.
Нямаше нито една драсканица с маркер, нито ред от стихотворение, нито една висяща отнякъде откъсната страница. Вместо това стените бяха покрити със странни фигури и образи, подредени в правилни редици като някакъв вид ограждение, което я държеше вътре.
Свят. Вечен сън. Обичана. Дъщеря.
Това бяха снимки на надгробни плочи, но направени толкова отблизо, че се виждаше само грапавата повърхност на самия камък зад изсечените в него думи и самите думи.
Баща. Радост. Отчаяние. Вечен покой.
— Не знаех, че си падаш по фотографията.
Чудех се какво още не зная.
— Всъщност не си падам.
Лена изглеждаше засрамена.
— Страхотни са.
— Предполага се да ми въздействат добре. Трябва да докажа на всички, че знам, че той си е отишъл завинаги.
— Аха. Татко сега трябва да си води дневник на чувствата.
В мига, в който го казах, ми се искаше да си прехапя езика. Сравняването на Лена с баща ми не можеше да бъде объркано за комплимент, но тя явно не забеляза. Запитах се колко ли време се беше разхождала с фотоапарата си из „Градината на вечния покой“ и как го бях пропуснал.
Войник. Спящ. Смътно като през огледало8.
Стигнах до последната снимка, единствената, която се отличаваше от останалите. Беше мотор, „Харли Дейвидсън“, облегнат до надгробна плоча. Лъскавата му хромирана повърхност изглеждаше напълно не на място до ронещите се стари камъни. Сърцето ми започна да бие по-силно, докато я гледах.
8
„Сега виждаме смътно като през огледало“ — цитат от Библията, Първо послание на св. ап. Павел към коринтяните, 1 Кор. 13:12-13. — Б.пр.