Най-отдолу имаше списък.
„Какво си спомням:
Мама
Итън
Макон
Хънтинг
Огъня
Дъжда
Криптата
Аз, която не съм аз
Аз, която ще убива
Две тела
Дъжда
Книгата
Пръстена
Талисмана на Ама
Луната“
Лена грабна дневника от ръката ми. На страницата имаше и други думи, но не успях да ги прочета.
— Спри!
Погледнах я.
— Какво беше това?
— Нищо, лично е. Не би трябвало да можеш да го видиш.
— Тогава защо го видях?
— Сигурно съм направила заклинанието Verbum celatum погрешно. „Скритата дума“. — Погледна ме притеснено, очите й бяха тъжни. — Няма значение. Опитвах се да си спомня тази нощ. Нощта, в която Макон… изчезна.
— Умря, Лена. Нощта, в която Макон умря.
— Знам, че умря. Разбира се, че е умрял. Просто не мога да говоря за това.
— Сигурно си депресирана. Нормално е.
— Какво?
— Това е следващата фаза.
Очите й блеснаха.
— Знам, че майка ти е умряла и че чичо ми умря. Но аз си имам свои собствени етапи на скръбта. Това не е моят дневник на чувствата. Аз не съм баща ти и не съм ти, Итън. Не си приличаме толкова, колкото си мислиш.
Гледахме се така, както не се бяхме гледали от много дълго време, може би даже никога. Беше отвратително. Осъзнах, че откакто бях дошъл, си говорехме само на глас, без да използваме Келтската нишка. Отдавна не ми се беше случвало да не знам какво си мисли Лена и беше пределно ясно, че и тя не знае как се чувствам аз в този момент.
Но после разбра. И тогава протегна ръцете си и ме придърпа към себе си, защото за пръв път аз бях този, който плачеше.
Когато пристигнах у дома, всички лампи вътре светеха, но не влязох веднага.
Седнах на верандата и се загледах в блещукащите в мрака светулки. Не исках да виждам никого. Исках да бъда сам и имах чувството, че този път Лена нямаше да се вслушва в мислите ми. Има нещо в това да седиш сам в тъмното, което ти напомня колко голям е всъщност светът и колко сме отделени един от друг всички ние. Звездите изглеждат толкова близки, сякаш можеш да се протегнеш и да ги докоснеш с ръка. Но не можеш. Понякога нещата изглеждат по-близо, отколкото са в действителност.
Взирах се дълго в мрака и в един момент ми се стори, че видях нещо да се движи край стария дъб в предния ни двор. За секунда пулсът ми се ускори. Повечето хора в Гатлин дори не заключваха вратите си, но аз знаех, че наоколо имаше множество създания, които биха могли да минат и покрай най-сложната ключалка. Видях въздуха да се раздвижва отново, почти недоловимо, като от прекалената жега. Осъзнах, че не беше нещо, което се опитваше да влезе в моя дом. Беше нещо, избягало от един друг дом.
Лусил, котката на Сестрите. Виждах как сините й очи сияят в мрака, докато се промъкваше на верандата.
— Казвах им аз, че рано или късно ще намериш пътя към вкъщи. Само малко си объркала коя точно е твоята къща. — Лусил наклони глава на една страна. — Да знаеш, Сестрите вече никога няма да те пуснат от онази каишка на простора.
Котката ме погледна отново, сякаш ме беше разбрала напълно. Сякаш е била напълно наясно какви ще са последствията от действията й, но каквато и да беше причината, пак би го направила. Една светулка примигна пред нас и Лусил скочи от стъпалото. Светулката отлетя по-нависоко, но тази тъпа котка продължаваше да се опитва да я хване. Явно не разбираше колко далече е всъщност. Като звездите.
Като много други неща.
12.VI
Момичето на мечтите ми
Мрак.
Не виждах нищо, но усещах как въздухът беше изсмукван от дробовете ми. Не можех да дишам. Навсякъде имаше само дим, давех се от него и кашлях.
Итън!
Чувах гласа й, но от доста далече, някак смътно.
Въздухът около мен беше горещ. Миришеше на пепел и смърт.
Итън, не!
Видях острие на нож над главата си и чух зловещ смях. Сарафина. Само че не можех да видя лицето й.
Докато ножът се забиваше в стомаха ми, се досетих къде се намирам. Бях в „Грийнбриър“, на покрива на криптата, и щях да умра.