— Не се шегувай с Ама. Знаеш, че това не й допада. — Погледна я, поклащайки лъжицата си. — Моето момче е доста инатесто и…
Ама му хвърли гневен поглед, докато затваряше вратичките на шкафовете след него.
— Мичъл Уейт, предупреждавам те, ще си имаш сериозни проблеми с мен, ако продължиш да ровиш из шкафовете ми.
Той се засмя и миг по-късно можех да се закълна, че видях Ама да се усмихва. Моят луд баща беше успял отново да я превърне в предишната, истинската Ама. Моментът изчезна, спука се като сапунен мехур, но знаех какво бях видял. У дома всичко вече беше различно.
Все още не бях свикнал да виждам татко да се разхожда из къщи през деня, да си бърка зърнената каша и да води остроумни и безсмислени разговори. Направо ми се струваше невероятно, че едва преди четири месеца леля ми го беше закарала в „Сини хоризонти“. Въпреки че не беше напълно нов човек, трябваше да призная, че ми беше трудно да го позная. Още не ми правеше сандвичи с пилешка салата, но през тези дни все по-често излизаше от кабинета си, а понякога дори и от къщата. Мариан беше успяла да му извоюва назначение като гостуващ лектор в университета в Чарлстън, във факултета по английски. Трябваше да пътува с автобус и така пътят отнемаше два часа, а не четирийсет и пет минути, но засега нямаше начин да му разрешат да кара кола. Той изглеждаше почти щастлив. Искам да кажа, колкото беше възможно да е щастлив човек, който допреди няколко месеца не излизаше от една стая и драскаше като луд по бели листове. Летвата не беше много висока.
Ако нещата можеха да се променят толкова много за баща ми, ако Ама можеше да се усмихва отново, може би и Лена щеше да се промени.
Нали?
Но моментът си беше отишъл. Ама пак пое по пътя на войната. Виждах го по лицето й. Баща ми седна до мен и заля ядките си с мляко. Ама избърса ръцете си в любимата си престилка с много джобове.
— Мичъл, по-добре хапни от тези яйца. Ядките не са истинска закуска.
— Добро утро и на теб, Ама — усмихна й се татко така, както сигурно го беше правил като дете.
Тя присви очи и тръсна чаша с шоколадово мляко до чинията ми, макар че не можех да поема и глътка повече.
— На мен не ми изглежда много добро — изсумтя Ама и започна да сипва гигантско количество бекон в чинията ми. За нея винаги щях да си остана на шест години. — Приличаш на мъртвец. Имаш нужда от храна за мозъка, за да си вземеш изпитите.
— Да, госпожо.
Изгълтах чашата с вода, която беше оставила за баща ми. Тя вдигна прочутата си дървена лъжица с дупка в средата, „Еднооката заплаха“ — така я наричах. Когато бях малък, ме гонеше с нея из къщата, ако я ядосвах, но никога не ме беше удряла истински. Наведох се, за да я избегна отново.
— И по-добре изяж всичко. Не искам да се размотаваш цяло лято в училище като децата на Пити. Ще си намериш работа, както ми обеща — изсумтя, размахвайки лъжицата. — Свободното време означава много проблеми, а ти вече си имаш достатъчно от тях.
Татко се усмихна, но потисна смеха си. Обзалагам се, че Ама му е казвала същото нещо, когато е бил ученик.
— Да, госпожо.
Чух клаксона, прекалено познатия басов сигнал на Бричката, и грабнах раницата си. С периферното си зрение видях как лъжицата се размахва зад гърба ми.
Вмъкнах се в колата и свалих прозореца до долу. Баба й беше постигнала своето и Лена се беше върнала в училище преди седмица, тъкмо за края на учебната година. Първия ден бях карал по целия път до „Рейвънуд“, дори спрях в „Стоп енд Шоп“ и взех от прочутите им кифли със стафиди, но когато стигнах в имението, тя вече беше тръгнала. Оттогава всеки ден ходеше сама на училище, затова ние с Линк пътувахме заедно с Бричката.
Линк намали музиката, която гърмеше през прозорците и огласяше квартала.
— Не ме карай да се срамувам заради теб, Итън Уейт. И спри тази музика, Уесли Джеферсън Линкълн! Ще ми съсипеш лехата с жълти репи с ужасната си гюрултия. — Той натисна клаксона като поздрав към нея. Ама удари с лъжицата си по пощенската кутия и постави заплашително ръце на кръста си. После обаче омекна. — Справи се добре на изпитите и ще ти изпека пай.
— Нали няма да е с праскови, госпожо?
Ама изсумтя и кимна.
— Ще видим.
Тя никога не би го признала, но най-накрая, след всички тези години, сърцето й се беше смилило спрямо Линк. Той смяташе, че Ама изпитва съжаление към него заради майка му, която беше обсебена известно време от съвършеното зло, иначе казано, Сарафина, но не беше така. Тя се чувстваше зле заради него. „Ужасно е. Не мога да повярвам, че горкото момче трябва да живее в една къща с тази жена. По-добре да беше отгледан от вълци.“ Така ми каза миналата седмица, докато опаковаше ореховия пай, който му беше изпекла.